– Наистина?
„Не, не е истина. Ако имах сестра, тя щеше да е сърцеломка и да се бори по един или друг начин срещу вашето неуко и късогледо правителство.“
– Да – излъга Нина. – Помня доста от уроците, които ѝ преподаваха. За известно време имаше съмнения, че и у мен може да дреме тази… развала, затова включиха и мен в обучението. Ако искаш, може да ти помогна да овладееш силата си.
– Защо би поела такъв риск?
„Защото това би било идеалната възможност да те издоя за информация и едновременно с това да ти набия малко здрав разум в главата.“ Така де, Нина вече бе променила възгледите на един твърдоглав фйерданец. Току-виж се оказало, че има талант за това.
– Защото преди време направиха същото за сестра ми – каза тя. – Не ми пречи. Но ще трябва да измислим обяснение защо прекарваме толкова време заедно в манастира. Да научиш земски, примерно. Какво ще кажеш?
– Родителите ми биха предпочели да продължа обучението си по керчки.
– Аз не знам керчки – излъга Нина.
– Не бих искала да съм ти толкова задължена – възрази Хане.
„Страхува се от силата си – помисли си Нина. – Но поне от този страх мога да я освободя.“
– Ще измислим как да ми се отблагодариш – каза тя. – Обещавам. Хайде, тръгвай, поязди на воля, преди пак да е заваляло.
Хане изглеждаше стресната, сащисана чак. Заби пети в хълбоците на коня и отпраши в галоп, приведена ниско над шията му, обърнала лице към вятъра, сякаш с животното бяха едно, хибрид някакъв, роден от дивото. С какво ли неразбиране се е сблъсквала тази млада жена, за да се изненада толкова от дребен жест на съпричастие и щедрост?
„Само дето твоето не е израз на щедрост – напомни си Нина и пришпори своя кон напред. – Нито на доброта.“ Канеше се да използва момичето. Ако успееше междувременно да му помогне, толкова по-добре. Но дългът ѝ бе към изгубените момичета в планината, към жените в гробовете. „Правосъдие и справедливост.“
Можеше да хвърли въже на момичето, да. Но от Хане зависеше дали ще го хване.
•
Час по-късно Нина и Адрик влязоха в конюшнята на манастира. Нямало ги бе само една нощ, а сякаш бе минал цял сезон. Главата ѝ щеше да се пръсне от емоции и нова информация. Матиас. Трасел. Хане. Жените, заровени при фабриката. Раните от ухапването на онзи вълк, които още смъдяха и пулсираха под лакътя ѝ. Нападнали я бяха вълци, да му се не знае! Имаше спешна нужда от гореща вана, пълна чиния с гофрети и дванайсет часа сън.
Леони им махна. Седеше на трикрако столче в едно тъмно кьоше на конюшнята, а няколко от сандъците, които Адрик и Нина не бяха натоварили на шейната, я криеха от любопитни погледи. Напалила бе малка походна печка, а наоколо ѝ се валяха метални съдинки и стъклени епруветки. Явно бе тествала водните проби.
– Много се забавихте – каза тя с усмивка.
Адрик вкара коня си в едно отделение.
– Нина явно е решила да си спретне приключение.
– Поне хубаво ли беше? – попита Леони.
– Информативно – каза Нина. – Ти от колко време се занимаваш с това?
– Цялата нощ – призна Леони.
Не изглеждаше добре.
– Да идем да обядваме в града – предложи Нина. – Писна ми от гнусната каша в манастира.
Леони стана, а после изведнъж опря ръка на стената.
– Аз… – Очите ѝ се подбелиха и тя залитна опасно.
– Леони! – извика Нина, а Адрик се втурна и успя да улови Леони, преди да е тупнала на пода.
Помогнаха ѝ да седне до походната печка. Беше потна, кожата ѝ гореше.
Очите ѝ се отвориха, клепките ѝ запърхаха.
– Това не го очаквах – каза тя и дори се усмихна.
– Не е моментът да демонстрираш вечния си оптимизъм – сгълча я Адрик. – Пулсът ти е ускорен и цялата гориш.
– Да, ама не съм умряла още.
– Престани. Кога се почувства зле?
– Май обърках нещо при тестването – каза Леони с тънък гласец. – Опитвах се да изтегля замърсителите от водата, да ги изолирам. Не е изключено да съм поела някакво количество. Казах ви, че отровите са трудна работа.
– Ще те заведа в спалното – каза Нина. – Ще донеса чиста вода и…
– Не. Сестрите ще заподозрат нещо.
– Може да се погрижим за нея и тук – каза Адрик. – Да я сложим да легне зад шейната. Ще сваря малко чиста вода за чай.
– В чантата ми има тинктура от въглен – каза Леони. – Сложи няколко капки в чая. Въгленът ще поеме токсините.
Нина спретна легло от одеяла зад шейната – мястото не се виждаше от централния двор – и помогна на Леони да легне.
– Има и друго – каза Леони.
На Нина никак не ѝ харесваха сивият оттенък на кожата ѝ и как пърха с клепачи.
– Почивай си. Каквото и да е, може да почака.
– Изворната майка дойде да говорим.