– За какво? – попита Адрик и клекна до нея с чаша горещ чай в ръце. – Ето, изпий това. Да не би някоя от послушниците да се е разприказвала? За срещата ни в гората?
– Не. Обаче едно от момичетата е починало.
Нина се вкамени.
– Онова, дето падна от коня?
– Не мислех, че се е наранило толкова зле – каза Адрик.
– Не е било от падането – каза Леони, като отпиваше на малки глътки от чая. – Според мен виновна е реката. Момичето остана доста време във водата с открита рана.
– Светци – промълви Адрик. – Какви ги вършат в онази фабрика?
– За това не знам, но… – Нина се поколеба, после избълва на един дъх: – Но онова възвишение е пълно с гробове. Зад водохранилището, на цялата територия на фабриката. Усетих ги. Навсякъде.
– Какво? – възкликна Адрик. – Защо не си ни казала? Откъде знаеш?
Леони бе затворила очи. Пулсът ѝ вече не препускаше така. Добър знак.
– Има ли още чиста вода? – попита Нина. – Трябва да ѝ смъкнем температурата. И би ли проверил дали няма фенол в чантата ѝ?
– Защо? – попита Адрик, щом се върна с манерката си и дезинфектанта. – Ранена ли е?
– Не, за мен е. Снощи ме ухапа вълк.
– Че как иначе!
Нина смъкна палтото си и им показа разкъсания си и окървавен ръкав.
– Ама… – заекна Адрик. – Говориш сериозно? – Седна тежко до Леони и разтри с пръсти слепоочията си. – Така, единият ми войник е отровен, а другия са го нападнали вълци. Мисията ни се развива отлично.
Нина измъкна парче памучен плат от шейната и го скъса на две. С едната половина направи компрес на Леони, с другата почисти и превърза раната на ръката си.
– И онова момиче, Хане, те е спасило от вълците, така ли? – навърза нещата Адрик.
– Нещо такова. – Нина не беше готова да говори за Трасел. Точно в момента песимизмът на Адрик щеше да ѝ дойде в повече. – Не е изключено в захапката на вълка да е имало парем.
– Какво?!
Нина погледна към Леони и трепкащите ѝ клепачи.
– Вълците се държаха странно. Не знам как да го обясня, но приличаше на парем.
– Но при твоето пристрастяване…
Нина побърза да поклати глава.
– Добре съм, спокойно.
Не беше вярно докрай. Дори споменаването на парем възкресяваше онзи животински копнеж, но по-слабо от очакваното.
– Светци – прошепна Адрик и се наведе напред. – Ако парем е във водата и Леони е погълнала достатъчно…
– Не се държи като Гриша, изложен на дрогата. Ако беше погълнала парем, сега щеше да дращи по стените и да моли за още. – Нина го знаеше от личен опит. – Но другите симптоми съвпадат, а достатъчно силна доза от дрогата може да убие обикновен човек. Като послушницата.
– Не беше парем – измърмори Леони. – Така мисля.
– Аз пък мислех, че си заспала.
– Заспала съм – каза Леони. – Във водата има нещо корозивно.
– Ще можеш ли да пийнеш още малко чай? – попита Адрик.
Тя кимна и успя да се надигне на лакти.
– Още не съм го изолирала. Защо не ни каза за гробовете преди, Нина? Когато си ги открила.
– Сигурна ли си, че не искаш да поспиш? – попита Нина, после въздъхна и сведе поглед към чистата кърпа в ръцете си. – И аз не знам. Мисля, че… Те ме отведоха при източния вход.
– Кои те?
Нина се изкашля и попи нежно челото на Леони с нагънатия плат.
– Чух мъртвите да… говорят. Чувам ги още от Елинг.
– Добре… – предпазливо каза Леони. – И какво ти казаха?
– Имат нужда от помощта ни.
„От моята помощ.“
– Мъртвите – повтори Адрик – имат нужда от нашата помощ.
– Знам, че звучи налудничаво, но трябва да влезем във фабриката. И май знам кой може да ни помогне.
Преди да е паднала нощта, Нина отведе Леони в стаята им и я сложи в леглото. Температурата ѝ беше спаднала и младата жена се чувстваше по-добре – още едно доказателство, че каквото и да бе открила във водата, не е било парем. Което отново повдигаше въпроса какво не беше наред с онези вълци и какво е усетила Нина в захапката. И какво е убило послушницата.
Отнесе паничка с огризки в гората и я остави до едно дърво с глупавата надежда, че Трасел ще я открие отново. Храната най-вероятно щеше да отиде в коремчето на някой неблагодарен гризач.
Застанала в края на гората, Нина вдигна поглед към фабриката. Прозорците ѝ грееха златни в сумрака – но не и в източното крило. Там беше тъмно. Сети се за кривите корени на свещения явор върху дигата на водохранилището.
„Има някаква отрова на онова място. – Направо я усещаше как нагарча в устата ѝ. – Но колко надълбоко е стигнала?“
•
На следващата сутрин Нина със задоволство откри подпъхната под прага бележка, с която изворната майка я привикваше в кабинета си. С Хане трябвало да отидат там след сутрешната молитва, за да обсъдят евентуални езикови уроци. Значи Хане наистина искаше да научи нещо повече за гришанските си способности, пък било то и само за да ги контролира.