– Какво ще стане, ако пак се провалиш?
– Пратиха ме в манастира, за да ми огладят ръбовете. Да направят от мен сносен материал за женитба. Ако и изворната майка не успее да ме оправи, никога няма да се прибера у дома и да ме представят в палата. А това трябваше да стане още преди две години.
– И толкова ли ще е лошо да не се върнеш?
– И повече никога да не видя родителите си? Да живея като някаква изгнаница?
– Това ли са единствените възможности?
– Или ще намеря начин да се впиша, или ще кажа клетвите и ще прекарам остатъка от живота си тук, в служба на Дйел сред изворните деви. – Навъси чело. – Ще ми се да бях огнетворец, а не сърцелом.
– Това е нелепо – каза Нина, без да мисли, подведена от гордостта си. Защо някой би искал да бъде призоваващ вместо корпоралник? „Всички знаят, че ние сме най-добрият орден.“ – Тоест… защо изобщо някой би искал да е огнетворец?
Очите на Хане грейнаха предизвикателно.
– За да стопя Ледения палат отвътре навън. И да го хързулна право към морето.
Опасни думи. Сигурно трябваше да се престори на възмутена, но вместо това Нина се ухили.
– Ще е най-голямата локва в света.
– Именно – каза Хане и усмивката ѝ се върна.
А на Нина изведнъж ѝ се прииска да ѝ разкаже всичко. „С приятелите ми взривихме дупка в крепостната стена на Ледения палат! Откраднахме фйердански танк!“ Светци, сериозно ли искаше да се изфука? Нина поклати глава. „Това е отлична възможност да спечелиш доверието ѝ – каза си тя. – Не я изпускай.“
Седна на чина до Хане и я попита:
– Ако можеше да отидеш където си поискаш и да правиш каквото си поискаш, къде би отишла?
– В Новий Зем – отвърна без колебание момичето. – Сама ще си изкарвам прехраната, ще се хвана на работа като стрелец.
– Толкова ли си добра в стрелбата?
– О, да – отвърна Хане моментално. – Всеки път си мисля за това, щом изляза с коня. Просто да изчезна. Всички ще решат, че съм загинала в буря или ме е отнесла реката.
„Каква ужасна идея! Просто ела в Равка.“
– И защо не го направиш? Защо просто не си тръгнеш?
Хане я погледа сащисана.
– Не бих могла да го причиня на родителите си. Как ще ги посрамя така!
Нина едва се сдържа да не завърти очи. „Фйерданите и тяхната чест.“
– Да, разбира се, права си – побърза да каже.
Но истината бе, че не можеше да се отърси от спомена как Хане се появява на онази поляна с вдигната пушка и разпуснати плитки, роден боец. Злато имаше в нея, виждаше се как мъжди под налепа на внушенията, че има нещо сбъркано в нея. И този просвет към истинската Хане, такава, каквато е родена да бъде, разсейваше Нина. „Не си тук да се сприятеляваш, Зеник – смъмри се тя. – Идеята е да измъкнеш информация.“
– Ами ако изворната майка те прогони? – попита тя.
– Няма. Баща ми е щедър.
– А ако те хване как се развяваш в мъжки панталони? – настоя Нина.
– Няма да ме хване.
– Ако с приятелите ми не бяхме толкова разбрани, вече да те е хванала.
Хане се облегна назад и се усмихна самоуверено. „Така те искам, момиче“ – помисли си Нина.
– Щеше да е вашата дума срещу моята. А аз щях да съм се прибрала в манастира и да съм облякла спретнатата си униформа, преди вие да почукате на кабинета ѝ.
„Интересно.“ Вложи пренебрежение в тона си и каза:
– Щом така мислиш.
Хане изправи гръб и заби показалец в плота на чина.
– Познавам това място като петте си пръста, знам как скърца всяка дъска по пода. Знам къде готвачката крие ключа от западната врата на кухнята, а резервни престилки съм скрила навсякъде, от параклиса до покрива. Няма да ме хванат.
Нина вдигна умиротворително ръце.
– Исках само да кажа, че трябва да внимаваш повече.
– Казва момичето, което ме учи на гришански трикове под покрива на Дйел.
– Може би имам по-малко за губене от теб.
Хане вдигна вежди.
– Или смяташ, че дързостта ти се удава по-добре.
„Идея си нямаш“ – помисли си Нина, но на глас каза само:
– Стига сме дрънкали. Пробвай да ускориш моето сърце.
14
Зоя
ЗОЯ РЯДКО БЕ ИДВАЛА В КРИБИРСК след войната. Нямаше причина да се задържа тук, а и градът носеше твърде много лоши спомени. По времето, когато Долината на смъртната сянка делеше Равка от западното ѝ крайбрежие, Крибирск беше последното безопасно място, град, където търговци и дръзки пътешественици правеха последните приготовления за прехода си през Безморие, а войниците имаха една последна нощ да удавят страховете си в алкохол или да потърсят платена утеха в нечии обятия, преди да се качат на пясъчен сал и да се гмурнат в неестествения мрак на Долината. Мнозина така и не стигаха до другия бряг.