Преди Крибирск беше своеобразно пристанище, но сега Безморие беше изчезнало и градът се беше стопил до поредното малко поселище с тъжна история.
Тук и там още се виждаха следи от прежното величие – затворът и казармите, сградата, където преди отсядаха офицерите от Първа армия и където Триумвиратът се беше срещнал за пръв път с новия цар на Равка. Но гигантския лагер, пълен с палатки, коне и войници, вече го нямаше. Говореше се, че в прахоляка още се намират патрони и по някое парченце коприна от черния павилион на Тъмнейший.
Макар мракът и чудовищата на Долината да ги нямаше вече, пясъкът беше останал и затрудняваше прехода с фургони и каруци. Търговците още спираха на сухите докове да наемат пясъчни салове, но сега наемниците охраняваха товарите от мародери и крадци, а не от хищните волкри, които тормозеха навремето пътниците. Сега чудовищата ги нямаше, останал бе само дълъг и пуст участък от сивкав пясък, зловещ и празен. Нищо не растеше в безжизнената земя, която Тъмнейший беше поразил със силата си.
Препитанието в Крибирск не се беше променило – основно пивници, бордеи и дребни търговци, просто се беше свило като обем. Виж, църквата бе претърпяла промяна – простичката варосана сграда със синия купол преди беше посветена на Свети Владимир, а сега над входа ѝ висеше златно слънце – знак, че молитвеният дом вече е под покровителството на Света Алина от Долината.
Зоя дълго време бе смятала Алина за своя съперница. Негодуваше срещу талантите на сирачето, завиждаше му заради близостта с Тъмнейший. По онова време не разбираше какво означава властта, нито каква цена ще платят за нея. След войната Алина бе избрала живот в мир и анонимност, осигурени чрез мнимата ѝ смърт, но името ѝ и легендата около него не бяха забравени, тъкмо напротив – влиянието им растеше с всеки изминал ден. Зоя с изненада установи, че ѝ е приятно да вижда името на Алина върху църкви, да го чува прошепнато в молитви. Равка бе похабила твърде много от любовта си по мъже като Тъмнейший, Аппарат и дори царете Ланцови. Добре бе хората да насочат част от тази любов към едно сираче с лош вкус за дрехи.
Макар символът над вратата на църквата да се бе променил, отвън стените ѝ си бяха същите – покрити с имената на загиналите, жертвите на Тъмнейший от клането в Новокрибирск, побратим на Крибирск, градчето, което по онова време се намираше от другата страна на Безморие. Написаното беше избеляло от слънцето и годините, почти нечетливо за онези, които не пазеха имената на загиналите в сърцето си.
„Един ден тези имена ще избледнеят напълно – мислеше си Зоя. Хората, които скърбяха за мъртвите, също щяха да си отидат. – Аз ще си отида. Кой ще ги помни тогава?“ Знаеше, че ако отиде при югозападния ъгъл, ще намери там името на Лиляна Гарина и нейната повереница. Но нямаше да отиде там, нямаше да плъзне пръсти по надписа.
Минало бе толкова време, а скръбта ѝ още бе тук. Беше като дълбок кладенец, ехтящо място, където Зоя бе хвърлила камък с надеждата той да удари дъното и с това мъката ѝ да свърши. Но камъкът продължаваше да пада. Понякога, за дни и дори за седмици, Зоя забравяше за камъка и за кладенеца. А после се сещаше за името на Лиляна или погледът ѝ попадаше върху малката лодка, нарисувана върху стената в спалнята ѝ, лодката със звездния флаг, застинал в безвремие. Или сядаше да напише писмо и си даваше сметка, че няма на кого да пише, а тишината наоколо се израждаше в тишината на кладенеца и падащия камък.
Не, нямаше да отиде при онзи ъгъл на църквата. Нямаше да плъзне пръсти по имената. Днес поне. Зоя смушка с пети хълбоците на коня и потегли назад към града.
Зоя, Тамар и Николай се бяха настанили в един пансион на име „Крушението“, построен така, че да наподобява заорал в брега кораб. Зоя помнеше пивницата на приземния етаж, пълна с войници и търговци, помнеше и ужасния акордеонист, който свиреше от сутрин до вечер на верандата с нелепата идея да привлече клиенти. Поне той беше изчезнал отдавна.
Толя се бе настанил с монаха в хан от другата страна на улицата. Заедно близнаците правеха впечатление, а тази спирка по царския маршрут трябваше да остане в тайна. Голямата позлатена карета и лъскавият ескорт бяха потеглили за Керамзин. Там щеше да ги посрещне двойката, която управляваше сиропиталището, доверени хора, които щяха да запазят тайната за себе си.
Ваната се оказа недостатъчно гореща, а вечерята от катериче месо и варена ряпа – безвкусна, но Зоя беше толкова уморена, че дори нямаше сили да се оплаче. Заспа веднага и сънува чудовища.