На сутринта събуди Николай с помощта на стимуланта в червеното шишенце и двамата седнаха в стаята му да обсъдят задачите за деня. По-късно може и да намереха трънлива гора под пясъците на Безморие, но Равка изискваше постоянно внимание и държавните въпроси не чакаха никого.
Зоя преглежда кореспонденцията си с часове. Изпрати на Женя и Давид кодирано писмо с подробности за атаката на кергудите и инструкции да удвоят наблюдението на небето над Ос Олта. Столицата беше уязвима за въздушни атаки, а не ѝ се мислеше какво би станало, ако крилати войници нападнеха гришанското училище. Всяка атака срещу Малкия дворец би била открито враждебно действие и шуаните едва ли биха рискували по този начин, но Зоя предпочиташе да играе на сигурно.
Подобни писма изпрати на гришани из цяла Равка с указания да си отварят очите, както и молби към офицерите за свръзка с Първа армия да разположат допълнителни часовои в кули и по високите места. По-бързо би било гришаните лично да отправят тази молба към местните командири, но протоколът си беше протокол. Този глупав танц я дразнеше и до ден днешен, макар да си даваше сметка, че дребните жестове имат за цел да запазят достойнството на колегите им от Първа армия. Ако това щеше да осигури повече сигурност за нейните гришани, Зоя нямаше нищо против да се подмаже на когото трябва.
След като Николай закуси, двамата се хванаха на работа.
– Според източник на Тамар имало слухове, че офицер от шуанската кралска гвардия иска да предаде своите – каза Зоя, отворила папката, която Тамар ѝ беше оставила.
– Офицер от Тавгарад? Би било голям успех за нас.
Зоя кимна.
– Празненствата биха били отлична възможност да се свържем с него.
– Да не би да казваш, че моят фестивал на есенната глупост все пак е гениална идея?
– Нищо такова не казвам. Ти ще имаш много време да флиртуваш с шуанската принцеса, докато Толя и Тамар осъществят контакт с кандидат-предателя от гвардията.
– Срещу такъв източник на безценна информация току-виж съм развил страст към катуурата.
– Дори да е само с дванайсет струни вместо с осемнайсет?
– Ще се опитам да прикрия презрението си.
Зоя остави папката настрани и каза:
– Дали Пенски да не изпрати допълнително войници в Аркеск? – Пенски беше генералът от Първа армия, с когото Зоя работеше най-често. – Струва ми се, че там са най-уязвими за кергудски атаки.
– Защо не му пишеш лично?
– Защото за последния месец два пъти го молих да прехвърли войници тук и там. Предпочитам този път заповедта да дойде от теб.
Николай изсумтя с писалка между зъбите, после я извади оттам и каза:
– Добре, ще пиша на Пенски. Чудя се дали да не преместим гришаните от Халмхенд в тази връзка? Би ли ми прехвърлила една салфетка, моля? Разлях чай по писмото си до келския посланик.
Зоя подхвана две салфетки от нощното шкафче със струя насочен въздух и ги прехвърли върху плота на масата до лакътя на Николай. Приятна ѝ беше тихата атмосфера на рутината.
В часове като този, когато се трудеха рамо до рамо, двамата влизаха в ритъм с такава лекота, че подсъзнанието ѝ се превръщаше в предател. Зоя хвърляше поглед към рошавата му златна грива, приведена над поредното писмо, спираше го на дългите пръсти, които отчупваха парче от кифлата, и неволно се питаше какво ще стане, когато Николай се оженеше, когато друга жена получеше правата над тези мигове на покой.
Зоя още щеше да е неговият генерал, но всичко друго щеше да се промени. Николай щеше да подкача друга, да разчита на друга, да спори с друга за херингата. Зоя неведнъж беше завъртала главите на мъжете – когато беше по-млада, по-жестока и обичаше да изпробва властта си над тях. Тя никога не търсеше мъжкото внимание – мъжете отчаяно търсеха нейното. И точно така ѝ харесваше. Ядосваше се, че не е докрай сигурна дали може да завърти главата на Николай, а още повече се ядосваше, задето някъде дълбоко в себе си копнееше да си опита късмета с него, да провери дали наистина е толкова сляп за красотата ѝ, колкото изглежда на пръв поглед, да разбере дали човек като него, така пълен с надежда, светлина и неуморен оптимизъм, може да обича човек като нея.
Но дори когато умът ѝ се заиграваше с тези глупави мисли, Зоя никога не прекрачваше границите на благоразумното. Обтегнатите ѝ отношения с Първа армия и отговорността ѝ към гришаните в цялата страна я бяха научили на едно – че дори Николай да виждаше в нея нещо повече от способен командир, Равка никога не би приела една гришанска царица. Алина беше различна, светица, обожавана от народа, символ на надежда за бъдещето. За хората на Равка обаче Зоя винаги щеше да си остане чернокосата вещица, която владее бурите. Опасна. Неблагонадеждна. Никога не биха дали своя безценен златен син на момиче, родено от мълнии, ветрове и обикновена кръв. „А и самата аз не бих приела друго.“ Нищо лошо нямаше в короната като реквизит в театрални мелодрами, но Зоя бе научила от първа ръка каква власт има в страха.