Кой щеше да говори от името на Лиляна, на Женя, Алина и Багра, ако не тя?
„Кой ще говори от мое име?“
Но поклонникът не реагира изобщо, усмивката му си остана влудяващо кротка и нетрепваща.
– Великите хора често стават жертва на лъжите, които техните врагове разпространяват. Всички светци са срещали препятствия по земния си път. Учат ни да се боим от тъмнината…
– Урок, който ти явно не си научил.
– Но в тъмнината всички сме еднакви – продължи невъзмутимо поклонникът. – Богати и бедни ведно.
– Богатият може да си позволи свещи до сутринта – вметна кротко Николай.
После стисна Зоя за ръката и решително я повлече към сала.
– Пусни ме! – изсъска тя. – Къде е светилището, посветено на леля ми? На свети Харшо? На Сергей, на Мари или на Фьодор? Кой ще почита тях и ще пали свещи в тяхна чест?
Усети сълзи да гъделичкат неприятно гърлото ѝ и побърза да ги преглътне. Тези хора не заслужаваха сълзите ѝ, заслужаваха единствено гняв.
– Зоя – прошепна Николай, – ако продължаваш така, като нищо ще ни познаят.
Прав беше. Зоя знаеше, че е прав. Но това място и символът на черните знамена…
Завъртя се да погледне Николай.
– Защо го обичат, защо?
– Обичат силата – каза той. – Живели са в страх от време оно. Така е в Равка. А той им даде надежда.
– Значи ние трябва да им дадем нещо повече.
– Така и ще направим, Зоя. – Николай кривна глава настрани. – Не обичам, когато ме гледаш така. Сякаш си спряла да вярваш.
– Толкова хора загинаха, толкова усилия положихме, а тези глупаци са готови да пренапишат историята – каза тя и поклати глава. Искаше ѝ се да прогони спомените, да ги изкорени завинаги. – Ти не знаеш, Николай. Битката при Чекръка. Откъснаха ръката на Адрик пред очите ми, а кръвта му… беше навсякъде. Навсякъде. Хората, които загубихме тук. На тези пясъци. Ти не го помниш. Тогава демонът беше взел превес. Но аз помня всичко.
– И аз помня достатъчно – каза Николай с острота, която Зоя не беше чувала в гласа му преди. Той сложи ръце на раменете ѝ и ги стисна силно. – Помня, Зоя, и се кълна, че светът няма да забрави. Аз няма да му позволя. Но искам да се върнеш при мен. Имам нужда от своя генерал сега.
Зоя си пое треперливо дъх в опит да намери някакъв покой, да спре връхлитащите образи. „Махайте се. Махайте се.“ Видя чашата чай на Лиляна върху тезгяха в магазинчето ѝ, усети топлия му аромат.
Не можеше да диша. Главата ѝ тежеше, мислите ѝ се блъскаха, почти не усети как Николай я издърпа обратно на сала. Младите вихротворци бяха напуснали местата си, за да погледнат отблизо черния камък. Никаква дисциплина.
Николай даде знак на близнаците.
– Толя, Тамар, върнете хлапетата, после тръгнете в противоположни посоки по периметъра на тая лъскава грозотия. Разберете кога се е появила и колко души идват тук ежедневно. Ще трябва да се оправим някак с тях, ако искаме да копаем наблизо. Със Зоя и Юри ще се отдалечим на запад със сала. След час ще се съберем да обсъдим следващата си стъпка.
– Аз мога да помогна – взе да протестира Юри, щом Толя и Тамар скочиха на пясъка. – Мога да говоря с поклонниците…
– Ти оставаш с нас. Ще се отдалечим малко и ще решим какво да правим. Не знам как ще копаем тук, без никой да разбере.
Юри избута очилцата си върху дългия нос, а на Зоя ѝ се прищя да ги счупи на две.
– А може би не трябва да го пазим в тайна – каза Юри. – Може те да ни помогнат или да кажем, че търсим реликви за музея…
– Това само ще налее масло в огъня – каза Николай. – В първия случай ще заявят, че мястото е свещено и не бива да се осквернява, а във втория ще искат сами да копаят и да извадят реликви за олтарите си.
Зоя пет пари не даваше какво искат поклонниците. Блажените им мутри и черните знамена… Ако не се махнеше оттук в най-скоро време, като нищо можеше да изгуби контрол окончателно.
Нави ръкавите си, усети тежестта на муската върху ръката си.
– Дотук с дипломацията и игричките. Искат тъмнина? Ще им дам тъмнина.
– Зоя… – предупреди я Николай.
Но гневът ѝ вече бе счупил оковите си, а бурята се зараждаше. Зоя завъртя едва доловимо ръце и пясъците се разместиха, разляха се на вълни, после на дюни, все по-високи. Видя Женя, увита в шала си, ръцете ѝ – в белези. Видя Харшо мъртъв на пясъка, червената му коса като паднало знаме. Усети тежкия мирис на кръв и бергамот. Вятърът виеше като яростен глас.
– Зоя, престани – изсъска Николай.