Поклонниците си подвикваха, търсеха убежище, гушеха се на групички. Този страх ѝ допадна. Оформи силуети с пясъка, слънце и лицето на жена – лицето на Лиляна, макар че никой тук нямаше да я познае. Вятърът нададе оглушителен вой, а пясъците се издигнаха в приливна вълна, скриха слънцето и потопиха лагера в мрак.
Поклонниците хукнаха да бягат накъдето им видят очите.
– Ето го вашия светец – каза тя с мрачно доволство.
– Стига, Зоя! – каза Николай в мрака, който нейната сила беше създала. – Това е заповед.
Тя се отдръпна от пясъците. Догади ѝ се, главата ѝ се завъртя, за миг светът примигна и се извъртя наопаки. Коленете ѝ се подгънаха и тя тупна тежко на палубата, уплашена от внезапния световъртеж.
Николай я улови за ръката.
– Какво ти е?
А после залитна на свой ред, очите му се подбелиха.
– Николай?
Юри повърна през парапета.
– Какво стана? – каза тя и се надигна. – Защо… – Но думите запряха на устните ѝ.
Завъртя се бавно в кръг. Поклонническия лагер го нямаше, палатките и лъскавия каменен диск – също. Синьото небе бе изкървило до сивкав сумрак.
– Къде са Толя и Тамар? – попита Николай.
Толя, Тамар, вихротворците, всички близо до сала бяха изчезнали.
– Къде са? – писна Юри. – Какво е станало с тях? Какво направи?!
– Нищо не съм направила! – извика Зоя. – Малка буря. Никой не би трябвало да пострада.
– Аз ли получавам пристъп? – каза Николай, втренчил поглед в далечината. – Или и вие го виждате?
Зоя се завъртя на запад. Там се издигаше палат, направен от същия светъл пясък като Долината. Не точно палат, по-скоро голям град, масивна структура с арки и кули, най-високите се губеха в завихрени облаци. Нещо в структурата му и в самия му немислим мащаб ѝ напомни за моста в Иветс.
Някъде в далечината се чу писък. „Волкри“ – помисли си Зоя, макар да знаеше, че е невъзможно.
Още един писък, и още един, гръмотевица изтрещя, сетне тъмни силуети се отделиха от двореца град и се устремиха право към тях с умопомрачителна скорост.
– Това не е чудо – каза Николай и посегна към револверите си. – А капан.
ВЕЩИЦАТА
В ГОРАТА
15
Николай
НИКОЛАЙ БЕ ВИЖДАЛ много удивителни неща – мъгливите понита от земската граница, които уж били толкова бързи, че ставали невидими. Виждал бе морска змия да разсича северните ледове. Самият той бе летял с демонски криле и светът се бе разгъвал под него като карта. Сега обаче гледаше и не вярваше на очите си.
Юри бе паднал на колене и се молеше. Зоя стоеше с вдигнати ръце и пясъкът около сала се надигаше под поривите на силен вятър.
Още щом чу писъците, Николай бе изтеглил револверите си, готов да се изправи лице в лице с волкрите. Очаквал бе сенчести чудовища или някакво друго проявление на силата на Тъмнейший. Добре де, донякъде бе очаквал самият той да се появи, Беззвездния, да се възправи от мъртвите и да ги облъчи с чара и злобата си.
Вместо това… гледаше пчели, гигантски рояк от пчели, придвижващ се на скорост в небе с цвят на попара, роякът се менеше, сгъстяваше се в някакъв силует, на жена сякаш. Зад рояка някаква гротеска летеше с гигантски подскоци по пясъка, масивно тяло, което се променяше в движение – две глави, после три; стотици ръце; извит гръб с релефни прешлени; десет, двайсет, трийсет дълги тънки крака, които се движеха в тандем. Приличаше ту на човек донякъде, ту на животно – покрито с козина и оголило зъби. А високо горе кръжеше трето чудовище с широко разперени криле и лъскави люспи…
– Зоя, кажи нещо гадно.
– Защо? – прошепна тя.
– Защото съм почти сигурен, че халюцинирам, а в сънищата ми ти си необичайно мила.
– Ти си идиот, Николай.
– Била си и по-гадна, честно.
– Извинявам се за бедния си речник, но явно съм парализирана от страх.
Гласът ѝ трепереше, а щом безмилостната и несломима Зоя се страхуваше, значи всичко това беше истинско – пчелите, гротеската и да, колкото и да е невъзможно, гигантският дракон с исполинските кожести криле и люспите, които лъщяха в черно, зелено, синьо и златно под монотонната сива светлина.
– Зоя, не знам как си ни пренесла тук, но сега е моментът да ни върнеш обратно.
– Щях, ако можех – изръмжа тя и запрати силен вятър нагоре.
Пчелите се удариха във вятъра и се разделиха на два потока като вода покрай голям камък в река. Жуженето им бе оглушително.
– Направи нещо! – каза Зоя.
– Какво например?
– Имаш пистолети!
– Няма да стрелям по пчели.
– Стреляй по онова тогава.
Николай откри огън по гротеската. Куршумите се забиваха в менящото се тяло – глава, ръка, друга ръка, в широката разкривена гръд. Вече беше по-близо и Николай различи хищни нокти, пълна с дълги зъби паст и гъста кафява козина като на мечка. Куршумите му потъваха в тялото на гротеската, а миг по-късно изпадаха от него, сякаш гърчещата се плът ги е изплюла.