Метна револверите си на пясъка и вдигна ръце. Плъзгаше поглед по строените войници, дракона в небето и гигантското тяло на гротеската на заден план.
– Не знам на кого точно се предавам…
Драконът свърна рязко и се стрелна право към тях. Добре де, може би наистина искаха да го убият.
– Зоя, залегни! – извика той и се хвърли към нея.
– Как ли пък не! – измърмори тя, събори го на пясъка и застана пред него с вдигнати ръце.
Драконът даде воля на огъня си, а Зоя – на своята буря. За миг застинаха в равновесие – златна каскада от пламъци срещаше стена от вятър. А после Зоя завъртя ръце и ги разпери встрани като диригент пред оркестър. Николай не разбра какво стана, но след миг пламъците угаснаха, а драконът се сурна назад задавен. Зоя бе откраднала дъха му, отнела бе въздуха от огъня, лишавайки го от гориво, и сега драконът се давеше.
Николай се метна към револверите си – не искаше да изпусне шанса, осигурен му от Зоя, – но още не се бе прицелил, когато драконът изрева оглушително. После летящият звяр раззина паст и пламъкът изригна отново. Син този път, по-ярък и по-жежък отпреди, достатъчно горещ да разтопи камък… и пясък.
– Зоя! – извика Николай, но тя вече бе вдигнала свити в юмруци ръце и леден вятър посрещна огнената буря на дракона.
Син огън огря лицето ѝ. Косата ѝ се издигна като черна корона около главата, очите ѝ пламтяха кобалтови, сякаш и тя гореше с огъня на създанието.
Плам и лед се бореха за надмощие, Зоя изкрещя. Изскърца със зъби, капчици пот избиха по челото ѝ. Николай откри огън по дракона, но куршумите се топяха, преди да го наближат. Лед се образуваше по сала, по ръцете на Николай и по първите редици на строените пясъчни воини.
А после Зоя се срина. Падна на колене, зимната буря замлъкна, останаха само тънки корици лед, които бързо се топяха.
Николай се втурна към нея, сигурен, че огънят всеки миг ще я погълне. Но драконът затръшна пастта си, пламъците угаснаха. Чудовището кръжеше във въздуха, гледаше ги.
Николай се смъкна на колене до Зоя. Улови я, преди да се е сринала на пясъка. Кожата ѝ грееше заруменяла от гришанската сила, но носът ѝ кървеше, тръпки я побиваха цялата.
Драконът кацна пред тях и сгъна гигантските си криле. Сигурно искаше да си поиграе с храната.
– Назад! – извика Николай, макар че не би могъл да го спре по никакъв начин.
Оръжията му не вършеха работа. Юри още бе на колене и се клатушкаше като пияница, който се чуди дали има смисъл да става изобщо.
– Невръстното царче – каза драконът и се примъкна напред, опашката му разравяше бразди в пясъка. Гласът му беше ниско громолене като далечна гръмотевица. – Героят от войната. Принцът с демон в сърцето.
Николай не знаеше кое го стряска повече – че драконът говори или че знае защо са дошли на това прокълнато място.
Драконът се наведе напред. Очите му бяха големи и сребърни, зениците – черни цепки.
– Ако исках да я нараня, отдавна щеше да е на пепел, момче. И тя, и вие.
– Определено изглеждаше, че не си поплюваш – каза Николай. – Или вие така си се поздравявате?
Драконът изгромоли, май се смееше.
– Исках да видя на какво е способна.
Стон се откъсна от устните на Зоя и Николай изтръпна. Звукът бе така отчаян и уплашен, че нямаше начин да излиза от устата на неговия генерал.
– Какво, какво има? – прошепна умолително той и я притисна по-силно в обятията си, оглеждаше я за рани, за кръв.
Но тя го блъсна, зарови ръце в пясъка и нададе нов писък от ярост и болка.
– Светци, Зоя, какво става?!
Тя измъкна нещо от пясъка, нещо лъскаво, и го притисна към гърдите си, плачеше и хълцаше, останала без дъх. Николай напразно се опитваше да разтвори пръстите ѝ. Накрая успя и го видя да грее в шепата ѝ – сребърната гривна, счупена на две. Муската ѝ.
– Не – плачеше тя. – Не.
– Да – изсъска драконът.
– Юрис, престани – каза някаква жена и се появи измежду войниците. Облечена бе в цъфнали рози, които се разпукваха и увяхваха, обвили тялото ѝ като тога. Златната ѝ коса беше жужащ покров от пчели, които се сгъстяваха и разлитаха около прекрасното лице. – Получи си битката. Вече знаят пред какво са изправени.
– За пръв път от години ни е забавно, Елизавета, а ти пак гледаш да скапеш настроението. Браво.
Драконът вдигна плещи, а после пред сащисания поглед на Николай се сгъна навътре в себе си и се превърна във висок мъж с прекрасна плетена ризница, която лъщеше като черни люспи. Пясъчните войници се разстъпиха пред гротеската, чието тяло все така се менеше, този път цялото покрито с очи, сякаш да ги огледа най-подробно.
– Какво става? – настоя Николай. – Кои сте вие?
– Нима хората не се молят за светци? – попита мъжът на име Юрис.
– Най-после! – разрева се Юри, все така коленичил. – Най-после!
– Елате – каза Елизавета и протегна ръка. Пчелите жужаха нежно около нея със звук, почти утешителен. – Ще ви обясним всичко.
Но умът на Николай вече бе направил нужния гигантски скок, отвел го в тази нелепица. Света Лизбета, получила своето мъченичество в поле от рози. Свети Юрис, който…
– Ти си убил дракона – каза Николай. – Това го има във… във всички легенди.
– Понякога легендите не са съвсем точни – каза Юрис с грейнала усмивка. – Хайде, царче. Време е да си поговорим.