– Нима хората не се молят за светци? – попита мъжът на име Юрис.
– Най-после! – разрева се Юри, все така коленичил. – Най-после!
– Елате – каза Елизавета и протегна ръка. Пчелите жужаха нежно около нея със звук, почти утешителен. – Ще ви обясним всичко.
Но умът на Николай вече бе направил нужния гигантски скок, отвел го в тази нелепица. Света Лизбета, получила своето мъченичество в поле от рози. Свети Юрис, който…
– Ти си убил дракона – каза Николай. – Това го има във… във всички легенди.
– Понякога легендите не са съвсем точни – каза Юрис с грейнала усмивка. – Хайде, царче. Време е да си поговорим.
16
Исак
ИСАК ПОЛАГАШЕ НЕИСТОВИ УСИЛИЯ да не се поти в униформата, но от усилията се потеше още повече. Не го притесняваше толкова болката от промяната, колкото близостта на Женя Сафина, която стоеше плътно до него и прокарваше ръце по носа и челото му. Вече два дни, откакто се бяха заключили в тази стая за упражнения на корпоралките. Прозорци нямаше, а единствената врата се охраняваше неизменно от близнаците Батаар. Светлината за фината работа на Женя идваше от голяма капандура на тавана – стъклото ѝ беше толкова прозрачно, че можеше да е единствено гришанска направа.
Понеже нямаше какво друго да прави, освен да седи неподвижно и да зяпа Женя, Исак се връщаше мислено назад към поредицата от събития, довела го тук. Кога беше започнало – с кончината на баща му? Или с мобилизацията? Или по време на северната кампания, докато служеше под командването на Николай Ланцов? Тогава принцът беше на осемнайсет, само няколко месеца по-голям от него, и Исак съвсем скоро изпита възхищение към младия командир не само заради смелостта му, а и заради бързата мисъл, която ги измъкваше от трудни ситуации. Принцът никога не забравяше име, не пропускаше да попита за роднините на войниците, нито как заздравява тази или онази рана.
След битката при Халмхенд принцът бе дошъл в лазарета да види ранените. Стоя там с часове, приказваше с войниците, очарова сестрите, повдигна духа на всички. А когато приседна на неговото болнично легло, наля му вода и даже вдигна чашата пред устните му, Исак толкова се сащиса, че за миг забрави как се преглъща.
Заприказваха се за детството на Исак, за сестрите му и скоро Исак се усети, че разказва на принца за баща си, който приживе работеше като частен учител в имението на барон Велчик. Исак от години не беше говорил с никого за кончината на баща си, нито как се бе променил животът му след онази трагедия, как семейството му бе принудено да напусне имението на барона и да заживее в малка стая под наем над едно шивашко ателие, където майка им с мъка изкарваше по нещичко, колкото да изхрани децата си.
Принцът го похвали, че лесно учи чужди езици, и дори го поощри да култивира този свой талант сега, когато му предстоеше да напусне фронта.
– Не мисля, че семейството ми може да си позволи такъв лукс – призна засрамено Исак. – Но непременно ще си помисля, Ваше Височество.
Прибра се у дома и веднага започна да си търси работа. Месеците минаваха, Исак се хващаше да помага тук и там срещу мизерно заплащане и чакаше тялото му да оздравее достатъчно, за да се върне на активна служба и да получава войнишката заплата, от която семейството му така отчаяно се нуждаеше. А после една вечер се прибра и завари майка си да го чака с писмо в ръката. Цял ден бе ринал тор срещу шест яйца, които бе донесъл, прихванати грижливо в пешовете на ризата му. И едва не ги изпусна на пода, щом видя, че писмото е запечатано с бледосиния восък и двуглавия орел на принца.
„Скъпи Исак,
Радвам се, че и двамата оцеляхме след моето командване. Ако решиш да напуснеш своето село и да дойдеш в далечна Ос Олта, знай, че тук те чака служба в царската гвардия на Великия дворец. От теб ще се иска да стоиш мирно с часове, да търпиш крайно скучни събития, да отваряш врати на този и онзи, да лъскаш редовно копчетата на униформата си, така че не бих те винил, ако предпочетеш друго професионално занимание, честно. Но ако откриеш в себе си куража да застанеш лице в лице с гореспоменатите тегоби, знай, че моите учители с радост ще ти помогнат да научиш каквито езици си избереш. Надявам се да избереш шуански, керчки и земски, защото те са най-полезни за един принц или цар, но искрено ще се радвам, ако подновиш интереса си към келската поезия. Аз го направих и оттогава страдам от стомашни болки.
С най-искрени поздрави,
Николай Ланцов,
велик дук на Удова,
принц на Равка и т.н.“
Майка му и сестрите му се струпаха около него да пипнат хубавата плътна хартия и синия восъчен печат. А после майка му се разплака – от мъка, че синът ѝ заминава, и от гордост, че принцът го е удостоил с такава чест. Местата в царската гвардия обикновено се пазеха за герои от войната и синове на дребни благородници.