– Ще се получи – каза Тамар. – Трябва да се получи.
– Вече много прилича на царя – каза Давид, вперил поглед в лицето на Исак. – Справяш се чудесно.
Женя махна с ръка, глуха за комплимента.
– Въпросът не е само в елементарната прилика. А в начина, по който Николай използва лицето си, одухотворява го. Как кривва глава, вдига вежди. Да, сигурно ще заблудим гостите и дори част от царедворците, но прислугата? Министрите от кабинета? Хората, които го виждат всеки ден, които са сядали с него на една маса, танцували са с него? Забравете. Безнадеждно е.
– Съжалявам – каза Исак.
Сърцето му се свиваше при мисълта, че е такова разочарование не само за страната и царя си, а и за талантливата млада жена.
Женя вдигна ръце.
– Ето това имам предвид. Николай никога не би навел глава по този начин, нито би се извинил така искрено.
– Съжалявам – каза отново Исак, без да мисли, и веднага примижа.
– Нямаме голям избор – каза Тамар. – Или ще отменим тържествата с риск тайната да излезе наяве, или ще поемем този риск.
– И ако ни разкрият? – попита Толя.
– Дори не съм сигурен в какво биха могли да ни обвинят – каза замислено Давид. – Действията ни минават ли за държавна измяна, щом сме пробутали самозванец, за да направим услуга на царя?
Исак преглътна с усилие. Държавна измяна. Дори не се беше сетил за това.
– Аппарат не би пропуснал възможността с един удар да отстрани гришанското командване – каза Тамар.
Женя въздъхна издълбоко.
– Исак, знам, че правиш всичко по силите си, но няма да се получи. Изобщо не трябваше да те молим. Това е пълна лудост.
Ужасно бе да гледа как тези смели хора губят надежда. Спомни си как Николай Ланцов седи на болничното му легло, сети се за майчината усмивка и пълните бузки на сестрите си – така ги беше заварил последния път, когато се прибра у дома.
Облегна се назад, отпусна ръка върху облегалката на стола и каза небрежно, бавно и арогантно:
– Женя, любов моя, звънни за бренди, ако обичаш. На трезва глава това ми идва нанагорно.
Всички го зяпнаха.
Давид потупа с пръст устните си.
– Не е зле.
– Не е зле ли?! – извика Женя и плесна с ръце. – Беше идеално! Направи го пак.
Исак се паникьоса за миг, после вдигна високо вежда.
– Какво, вече ти ли раздаваш заповедите? Ми аз да си подремна тогава.
Тамар се ухили. Толя издюдюка. Женя се наведе и лепна сочна целувка на бузата му… а Исак направи нещо, което Николай Ланцов никога не би направил.
Изчерви се.
17
Николай
ЗАРЯЗАХА САЛА И ПЯСЪЦИТЕ ГИ ОТНЕСОХА – Николай, Зоя и Юри – до гигантския палат. Дюните се пързаляха под краката им, а стомахът на Николай се обръщаше. Умееше да се адаптира, дори се гордееше с това си качество, но едно беше да въведеш нова технология, да използваш ново гориво или да се появиш на официална вечеря по риза, че и без жилетка дори. И съвсем друго да видиш как в рамките на един следобед цялото ти разбиране за естествения свят става на пух и прах.
– Нещо пребледнял ми се виждаш, царче – изгромоли Юрис, който отново бе приел драконовата си форма.
– Много иновативен начин за транспорт. Едва ли ще се навиеш да ни качиш на гърба си, нали?
Драконът изпръхтя.
– Само ако ти се навиеш да ми върнеш услугата.
Николай проточи врат – само така можеше да види палата в цялото му великолепие. Толкова голяма структура не беше виждал в живота си. Цял полк инженери можеха да се трудят стотици години, без да довършат чертежите на това чудо, какво остава да го построят. Дворците и куполите бяха струпани около три централни кули – една от черен камък, друга от нещо като кехлибар и още една, която определено беше от кост. Полазиха го тръпки – и не само от красотата или величието на това място. Имаше нещо… нередно. Нямаше никакви признаци на живот, не пееха птички, безбройните прозорци зееха празни, никой не минаваше по множеството мостове. По форма приличаше на град, но се усещаше като некропол.
– Само ние ли сме тук, други няма ли? – попита той.
– Няма никой – отвърна менящата се гротеска с глас като хор от баритони плюс мечешки рев. – От почти четиристотин години.
„Четиристотин години?“ Николай погледна към Зоя, но тя се беше отвяла, гледаше в празното и стискаше голата си лява китка.
Пясъкът ги издигна на гребена на поредната вълна и Николай видя, че трите кули обграждат здание с куполи и множество тераси, по-малки дворци и пясъчни водопади, които трептят под сивкавия сумрак.
Минаха под гигантска арка и се озоваха в просторна кръгла зала, стените ѝ – облицовани със слюда. Пясъкът под краката им преля в камък, от пода се издигна кръгла маса, а в центъра ѝ се кипреше млечен камък. Елизавета им махна да седнат на каменните столове, които изникнаха край масата.