– Боя се, че не можем да ви предложим храна или нещо за пиене – каза тя.
– Ще се задоволим и с отговори – каза Николай.
Юри коленичи на каменния под с наведена глава, мърмореше нещо на църковноравкийски – това трябва да е, помисли си Николай, макар че хващаше само по някоя дума: обетован, предсказан, тъмнина.
– Престани, моля те – каза Елизавета и пчелите ѝ се разжужаха по-силно. – И седни, ако обичаш.
– Остави го. Явно му е приятно да се кланя – каза Юрис. Прибра крилата си и седна на пода, далече от Юри. – Откъде да започнем?
– Нека е традиционно – кои, да му се не знае, сте вие?
– Мислех, че вече сме изяснили това, царче.
– Да. Обаче за да станеш светец, първо трябва да си умрял мъченически. А вие ми се видите съвсем живи. Освен ако това не е задгробният живот, но като си гледам дрехите – едва ли. Би трябвало да съм по-наконтен. Или пък съвсем гол. Е, това сигурно зависи от индивидуалната представа за рай.
– Винаги ли говори толкова много? – обърна се Юрис към Зоя, но тя не му отвърна, само гледаше безцветното небе отгоре.
– Всички ние умряхме по едно или друго време, а след това се преродихме – каза Елизавета. – В някои случаи не съвсем каквито бяхме преди. Може да ни викате… знам ли, светци, Гриша…
– Реликви – вметна Юрис.
Елизавета стисна устни.
– Този термин не ми харесва.
Юри измрънка в екстаз и се разбъбри:
– Както бе обещано… точно на каквото се надявах, каквото ми бе…
Елизавета прати една лиана да обгърне утешително раменете му.
– Стига вече – нежно каза тя. – Вече си тук и е време да се успокоиш.
Юри сграбчи лианата, притисна лице в листата и се разрева. Дотук с великия схолар.
– И къде по-точно се намираме? – попита Николай.
– В Долината на смъртната сянка – отвърна една от устите на гротеската, която се беше представила като Григорий. Свети Григорий. По спомените на Николай, Григорий е бил разкъсан на парчета от мечки, макар че това не обясняваше докрай сегашното му състояние. – В една нейна версия, от която не можем да избягаме.
– И какво значение има всичко това? – каза умърлушено Зоя. – Защо ни доведохте тук? Какво искате?
Юрис обърна към нея очи със зеници като цепки, дългата му опашка забърса пода.
– Виж я пък тази как страда. Сякаш знае какво е загубила и какво ще спечели.
Николай очакваше в очите ѝ да пламне гняв, но Зоя само вдигна отново глава да погледне унило небето. Да я види такава, изгубила трънливата си и опасна енергия, го плашеше повече от всички странни гледки наоколо. Какво ѝ ставаше? Нима муската е означавала толкова много? И без нея Зоя беше силна. Силна би била с вързани на гърба ръце и с торба олово на врата.
– Ще ми се да ви бяхме завели другаде, млада Зоя – каза Елизавета. – Ние имахме сила още преди да се роди думата „Гриша“, в далечни времена, когато хората все още наричаха необичайните неща „чудо“ и „магия“. Живели сме толкова дълго, че пред нашия живот историята на Равка бледнее. Но това място, тази точка в Долината винаги е била свещена, специално място, където силите ни са най-големи, където сме най-дълбоко свързани със сътворението в сърцето на света. Тук всичко беше възможно. И пак тук попаднахме в капан, когато Тъмнейший създаде Долината.
– Какво? – възкликна Зоя и в очите ѝ най-сетне грейна искра на любопитство.
– Ние сме втъкани в платното на света много по-здраво от другите Гриша, нишките са се втвърдили от годините и използваната сила. Когато Тъмнейший се заигра с естествения ред, това място ни привлече, а когато експериментът му с мерзост се провали, Долината се превърна в наш затвор.
– Не можем да напуснем това място – каза Григорий. – Само тук можем да придобием физическа форма.
– Физическа форма – изсумтя Юрис и удари с опашка. – Не се храним. Не спим. Вече не помня какво е да се изпотиш, да огладнееш, да сънуваш. Бих отрязал лявото си крило, за да чуя как стомахът ми къркори, да вкуся капка вино или да се изпикая през прозореца.
– Непременно ли трябва да си толкова вулгарен? – попита уморено Елизавета.
– Да – каза Юрис. – Това е единственото ми забавление – да те ядосвам.
Григорий се слегна във формата на огромен човек с три мечешки глави и скръсти на гърдите си два чифта ръце.
– Изтърпяхме постоянния здрач, защото вярвахме, че това чистилище ще свърши със смъртта на Тъмнейший. Той имаше много врагове и ние се надявахме това да съкрати живота му. Но той все не умираше.