Джек Лондон
Белю Пушилката
ВКУСЪТ НА МЕСОТО
I
Отначало той беше Кристофър Белю. Докато да постъпи в колежа, беше станал Крис Белю. Сетне, в бохемската компания в Сан Франциско, го наричаха Кит Белю. А в края на краищата никой не го знаеше под друго име освен Белю Пушилката. Тази история за еволюцията на името му представлява историята на личната му еволюция. И надали всичко това щеше да се случи, ако той нямаше любеща майка и чичо с желязна воля и ако не беше получил писмо от Джилет Белами.
„Току-що видях един брой от «Талаз» — пишеше му Джилет от Париж. — Разбира се, O’Xapa ще сполучи с него. Но му липсват някои похвати. (Тук следваха препоръки за подобряването на новооснования, светски седмичник.) Иди да се видиш с него. Нека сметне, че това са твои собствени хрумвания. Не му казвай, че са мои. Ако разбере, ще ме направи свой парижки кореспондент, а аз не искам да си губя времето, понеже получавам хубави пари за дописките си в големите списания. Преди всичко не забравяй да го накараш да уволни този тъпак, който му пише критиките за музика и изкуство. Още нещо: Сан Франциско винаги е имал своя собствена литература. Но сега няма. Кажи му да се поразтърчи и да намери някой тип, който да му напише в подлистник, като вложи истинската романтика, чар и колорит на Сан Франциско.“
И Кит Белю отиде право в редакцията на „Талаз“ да даде добросъвестно препоръките си. O’Xapa го изслуша. О’Хара поспори. O’Xapa се съгласи. O’Xapa уволни тъпака, който му пишеше критиките. Нещо повече: O’Xapa знаеше как да спечелва хората — точно от което се страхуваше Джилет в далечния Париж. Когато O’Xapa искаше нещо, никой приятел не можеше да му откаже. Просто не можеше да се устои на неговата любезна настойчивост. Преди да успее да се измъкне от редакцията, Кит Белю беше станал помощник-редактор, беше се съгласил да пише всяка седмица колоните с критиката, докато се намери някой със свястно перо, и беше обещал да пише роман за Сан Франциско — всяка седмица подлистник от десет хиляди думи — и всичко това безплатно. „Талаз“ още не плащал хонорари, обясни му O’Xapa; и със същата убедителност каза, че в Сан Франциско имало само един човек, способен да напише романа, и този човек бил Кит Белю.
„О, боже, аз съм този тип!“ — окайваше се след това Кит, слизайки по тясното стълбище.
Така започна робуването му на O’Xapa и на ненаситните колони на „Талаз“. Седмица след седмица седеше той на редакторския стол, бранеше се от кредитори, караше се с печатари и пишеше за всеки брой по двадесет и пет хиляди думи на какви ли не теми. И работата му не олекваше. „Талаз“ беше честолюбив. Той започна да излиза с илюстрации. Печатането струваше скъпо. „Талаз“ никога нямаше пари, за да плати на Кит Белю, и поради същата причина не можеше да плаща и на никакви нови сътрудници.
— Ето какво става, когато си добър човек! — оплака се веднъж Кит.
— Слава богу тогава, че има добри хора! — възкликна със сълзи на очи O’Xapa и сграбчи ръката на Кит. — Единствено на теб дължа спасението си, Кит. Ако не беше ти, щях да се разоря. Още мъничко, приятелю, и ще ни олекне.
— Няма да го бъде — жаловито отговори Кит. — Ясно виждам съдбата си. Вечно ще си остана тук.
След известно време му се стори, че е намерил изход. Той издебна удобен момент и в присъствието на O’Xapa се препъна в един стол. Няколко минути след това се бутна в писалището, заопипва го и прекатури шишенцето с лепило.
— Сигурно си позакъснял снощи? — попита O’Xapa.
Кит разтърка очи и с уплашен вид втренчено се заоглежда, преди да отговори:
— Не, не е от това. От очите ми е. Като че ли отказват да ми служат, това е.
Няколко дни Кит продължаваше да се препъва н да се блъска в мебелите из редакцията. Обаче сърцето на O’Xapa не се смекчи.
— Знаеш ли какво, Кит — каза той един ден. — Трябва да отидеш при очен лекар. Да речем, при доктор Хасдапъл. Голям лекар. И нищо няма да ти струва. Ще му пуснем една реклама. Ще говоря с него лично.
И верен на думата си, изпрати Кит при очния лекар.
— Нищо ви няма на очите — отсече докторът след продължителен преглед. — Всъщност очите ви са великолепни, един чифт на милион души.
— Не го казвайте на O’Xapa — замоли му се Кит. И ми предпишете черни очила.
Резултатът беше, че O’Xapa изказваше съчувствията си и разпалено говореше за времето, когато „Талаз“ щял да стъпи на крака.
За щастие Кит Белю имаше личен доход. Малък беше в сравнение с някои други, но все пак беше достатъчен, за да му даде възможност да членува в няколко клуба и да държи ателие в Латинския квартал. Всъщност, откакто беше станал помощник-редактор, разходите му се бяха невероятно намалили. Не му оставаше време да харчи пари. Вече не се вестяваше в ателието, нито канеше местните бохеми на прочутите си разкошни вечери. И въпреки това все беше с празна кесия, защото „Талаз“, който се намираше непрекъснато в бедствено положение, поглъщаше и парите му, и умствените му сили. Илюстраторите току отказваха да илюстрират, печатарите току отказваха да печатат, а разсилният често отказваше да изпълнява задълженията си. В такива моменти O’Xapa поглеждаше Кит и Кит правеше каквото трябваше.