— Нали затова вървя по-бавно, та да можеш да ме задминеш — подигра му се Кит.
— А пък аз все те настъпвам по петите. Щом не можеш да вървиш по-бързо, пусни ме напред да ти покажа как се върви.
Пушилката ускори крачките си и след малко настигна най-близката група бързащи златотърсачи.
— Карай напред, Пушилка! — подкани го Малчо…
Прекрачи през тези непогребани покойници. Това не е погребение. Дай му зор, да се види, че си тръгнал нанякъде.
Пушилката наброи осем мъже и две жени в тази първа група, но преди да минат през задръстилите реката ледове, той и Малчо задминаха друга група от двадесет души. На няколко крачки от западния бряг пътеката извиваше на юг и излизаше на гладък лед. Ледът обаче беше затрупан с няколко педи ситен сняг. През него минаваше пъртината — тясна утъпкана ивица, не по-широка от две стъпки. От двете страни на пътеката човек затъваше до колене и по-дълбоко. Настигнатите от тях златотърсачи не проявяваха желание да им дадат път и много често Пушилката и Малчо се виждаха принудени да нагазват дълбокия сняг и с мъка да излизат начело.
Малчо беше неуморим и мрачен. Когато бързащите златотърсачи негодуваха, че ги изпреварва, Малчо им отвръщаше в същия то.
— Закъде си забързал? — попита го един.
— Ами ти закъде? — отговори той… — Вчера следобед пристигнаха от Индианската река други и отдавна са те изпреварили. Не са останали вече свободни участъци.
— Щом е така, повтарям: закъде си забързал?
— Кой? Аз ли? Аз не съм тръгнал за злато. Аз работя за правителството. Отивам на командировка. Блъскам тоя път само за да направя преброяване на хората по Потока на индианката.
Друг закачливо му подвикна:
— Къде си тръгнал, малкият? Наистина ли смятат да си запазиш участък?
— Аз ли? — отговори му Малчо. — Аз съм откривателят на Потока на индианката. Ходих да си зарегистрирам един участък и се връщам да видя някой чечако да не ми го открадне.
Средният ход на златотърсачите по равно беше три и половина мили на час. Пушилката и Малчо взимаха четири и половина, обаче от време на време изминаваха кратки разстояния бегом и така избързваха още повече.
— Аз ще те оставя без крака, Малчо — предизвикателно подхвърли Пушилката.
— Ами! Аз и без крака, само с чуканчетата ще те надходя, та мокасините ти ще останат без подметки. Ама няма смисъл. Правя си сметка. Участъците на Потока на индианката са по петстотин стъпки. Кажи ги десет на една миля. Пред нас са забързали хиляда души, а потокът не е сто мили дълъг я! Някой ще има да остане без участък и както ми мирише, май ще сме ние.
Преди да отговори, Пушилката неочаквано избърза и остави Малчо пет-шест крачки назад.
— Ако си пестеше дъха и вървеше както трябва, бихме могли да намалим тази хилядарка с няколко души — натяква той.
— Кой? Аз ли? Ако ми се махнеш от пътя, аз ще ти покажа какво се казва ходене.
Пушилката се изсмя и пак избърза напред. Сега той виждаше приключението в друга светлина. В ума му се въртяха думите на известен философ — „преоценка на ценностите“. Наистина сега Кит не се интересуваше толкова дали ще успее да си осигури състояние, колкото дали ще може да изпревари Малчо. В края на краищата, заключи той, значение има не печалбата, а самата игра. Трябваше да напрегне целия си ум, мишци, издръжливост и дух, за да може да си премери силите с този Малчо — човек, който никога не беше отворил книга и който не можеше да направи разлика между опера и джаз, нито между епична поема и замръзнали ръце.
— Малчо, ще си вземеш белята с мене. Откакто съм стъпил на брега в Дайи, аз съм променил всяка клетка в тялото си. Плътта ми е жилава като въжета и горчива и неумолима като ухапване на гърмяща змия. Преди няколко месеца щях сам да се потупам по гърба, ако бях написал такива думи, само че не можех да ги напиша. Трябвало е първо да ги преживея, а сега, когато ги преживявам, няма нужда да ги ниша. Аз съм истинска, настървена, хаплива стока и никой дребосък-планинец не може да се опита да ме надмине, без да му платя с лихвите. Хайде, върви напред и давай темп за половин час. Покажи колко струваш и когато не можеш повече, ще изляза аз напред и за половин час ще ти покажа какво значи истинско мъжко ходене.
— Ами! — добродушно се присмя Малчо. — Не видиш ли, че още имаш жълто край устата. Я се махни от пътя, че да ти покаже батко ти как се ходи.
Те започнаха да се сменяват на половин час и да определят темпа на хода. Не приказваха много. От усиленото движение им беше топло, но дъхът им замръзваше по лицата от устата до брадата. Студът беше толкова лют, че те почти непрекъснато търкаха с ръкавиците носовете и бузите си. Преставаха ли да търкат за няколко минути, плътта се вкочанясваше и тогава трябваше да се търкат най-ожесточено, за да усетят парливите бодежи на възвръщащото се кръвообращение.