— Здравейте, госпожице Гастел! — поздрави Пушилката.
— Здравейте! — отговори тя, обърна глава и бързо го погледна. — Нищо не виждам в гази тъма. Кой сте?
— Пушилката.
Тя се изсмя в мразовития мрак и Кит реши, че това е най-хубавият смях, който е чувал в живота си.
— Е, оженихте ли се, отгледахте ли всички онези деца, за които ми разправяхте? — Преди той да успее да й отговори, девойката продължи:
— Колко чечако има зад нас?
— Няколко хиляди, предполагам. Ние задминахме над триста. А те не губеха време.
— Пак старата история — с огорчение каза девойката. — Пришълците се настаняват по богатите със злато рекички, а кореняците, които със смелостта и страданията си са създали тази страна, остават с празни ръце. Кореняците откриха находището на Потока на индианката как се е разчуло, ще остане тайна и съобщиха за него на всички кореняци от Морския лъв. Но той е десет мили по-далеч от Доусън и когато пристигнат, ще видят, че всичко, докъдето им стига погледът, е запазено от доусъновските чечако. Не е права, не е честна тази прищявка на щастието!
— Много жалко — отговори съчувствено Пушилката. — Но, бога ми, не зная какво бихте могли да направите.
— Който изпревари, той ще натовари, нали знаете. Да можех да направя нещо! — възкликна тя в отговор. — Бих искала всички да замръзнат на пъртината или да им се случи всичко най-ужасно, само и само да могат златотърсачите от Морския лъв да стигнат първи!
— Виждам, че не ни желаете доброто — изсмя се Кит.
— Не е там работата — припряно възрази девойката. — Аз познавам до един хората от Морския лъв и знам, че са мъже. Те са гладували на времето си в тази страна и са работили като исполини, за да я разработят. Когато бях малко момиченце, преживях заедно с тях тежките времена на Койокук. Изкарах с тях глада на Брезовия поток и глада на Четиридесетата миля. Те са герои и заслужават някаква награда, а ето че хиляди неопитни мамини синчета, които не са заслужили правото да си запазят никакъв участък, са излезли с мили и мили пред тях. А сега ще ви помоля да ме извините за това словоизлияние и ще млъкна, за да си пестя силите, понеже вие и всички други всеки миг може да се опитате да изпреварите татко и мен.
Близо един час Джой и Пушилката не размениха нито дума, обаче той забеляза, че известно време тя и баща и си говориха полугласно.
— Сега зная кои са — каза Малчо на Пушилката. — Той е стария Луис Гастел, истински златотърсач. Това трябва да е дъщеря му. Той дошъл по тези места толкова отдавна, че никой не си спомня кога; момичето е било кажи-речи пеленаче. Той бил съдружник с Битълз и те пуснали първото параходче по Койокук.
— Не ми се ще да ги изпреварваме — рече Пушилката. — ние сме пред всички други и сме само четирима.
Малчо се съгласи и те мълчаха още един час, през който четиримата упорито крачеха напред. В седем часа тъмата бе раздрана от последното припламване на Северното сияние, което освети на запад широк проход между покрити със сняг планини.
— Потокът на индианката! — възкликна Джой.
— Хайде де! — зарадвано извика Малчо. — По моята сметка трябваше да го стигнем най-малко след половин час. Трябва доста да съм си поразтегнал чатала.
На това място пътят към Дайи стигаше до натрупани ледени блокове и рязко извиваше през Юкон към източния бряг. И тука те трябваше да напуснат добре? утъпканата главна пъртина, да се покатерят по ледовете п да поемат по едва очертаваща се, почти неутъпкана пътечка, която лъкатушеше по западния бряг.
Луис Гастел, който вървеше пръв, се подхлъзна в тъмнината на неравния лед, седна и се хвана с двете ръце за глезена. После с мъка се изправи и продължи, макар и по-бавно и с леко накуцване. След няколко минути той изведнъж спря.
— Няма смисъл… каза той на дъщеря си. — Разтегнал съм си сухожилието. Върви напред и запази участък и за мен, и за себе си.
— Не можем ли някак да ви помогнем? — попита Пушилката.
Луис Гастел поклати глава.
Тя може да запази два участъка вместо един. Аз ще се замъкна до брега, ще запаля огън и ще си превържа глезена. Ще се справя. Карай, Джой. Запази за нас над участъка Откритие; по-нагоре жилата е по-богата. — Ето ви малко брезова кора — рече Пушилката, като раздели запаса си на две равни части. — Ние ще се погрижим за дъщеря ви.
Луис Гастел дрезгаво се засмя.
— Благодаря ви — отговори той. — Но тя умее да се грижи за себе си. Вървете подир нея и правете, каквото тя прави.
Имате ли нещо против аз да водя? — обърна се момичето към Пушилката и излезе напред. — Аз познавам тези места по-добре от вас.
— Водете — галантно отвърна Пушилката, — макар и да съм съгласен с вас, че е срам и позор всички ние, чечако, да изпреварим тези хора от Морския лъв. Няма ли някакъв начин да им дадем преднина?