Девойката послушно седна на снега. Той смъкна торбата от гърба си и постла одеяло под краката й.
Отгоре долитаха гласовете на идващите подир тях златотърсачи.
— Нека Малчо запази участъците — настоя Джой. Върви, Малчо каза Пушилката, като се мъчеше да свали нейните вкоравили се вече от лед мокасини. — Отмери хиляда стъпки и забий двата средни кола. Ъгловите колове можем да сложим после.
Пушилката разряза с ножа си вървите и кожата и а мокасините й. Те се бяха така втвърдили от леда, че пукаха и пращяха под натиска на ножа. Кожените сивашки чорапи и дебелите вълнени чорапи под тях представляваха ледени обвивки. Ходилата и прасците й сякаш бяха сложени в калъпи от вълниста ламарина.
— Как са краката? — попита той, без да спре. Доста вкочанени. Не мога да мръдна пръстите и не ги усещам. Но всичко ще се оправи. Огънят гори чудесно. Внимавайте сега да не ви измръзнат ръцете. Трябва вече да са се схванали, ако се съди но това колко трудно ги движите.
Той си сложи ръкавиците и горе-долу за цяла минута яростно се заудря с дланите по бедрата. Щом усети бодванията на раздвижилата се кръв, той смъкна ръкавиците, си и се залови да къса и дере, да реже и кълца вдървилите се чорапи. Ето че се появи бялата кожа на единия крак, после на другия, изложена на ухапванията на петдесет и седемте градуса под точката на замръзването.
Тогава започна търкането със сняг, което продължи със свирепо настървение, докато девойката се загърчи, задърпа и размърда пръстите и с радост се оплака, че я боли.
Полувлачена от него, тя допълзя до огъня. Пушилката сложи краката и на одеялото близо до спасителните за плътта пламъци.
— Ще трябва за малко сама да се погрижите за тях. — каза той.
Сега Джой можеше без страх да си свали ръкавиците и да разтърка краката си с умението на видял и патил човек, като внимаваше те да поглъщат топлината на огъня бавно. Докато тя вършеше това, Пушилката затърка ръцете си. Снегът не се топеше, нито овлажняваше. Леките му кристалчета приличаха на пясък. Постепенно с бодежи и болки кръвообращението се възвърна в измръзналата плът. Тогава той стъкна огъня, свали леката торба от гърба на девойката и извади от нея сухи чорапи и мокасини.
Малчо се върна по реката и се покатери на брега при тях.
Запазих като нищо точно хиляда стъпки съобщи гой. — Номер двайсет и седми и номер двайсет и осми. Едва бях забил горния кол на двайсет и седми, когато налетях на първия дъртак от тия, дето вървяха подир нас. Той направо ми заяви, че нямало да ме остави да запазя двадесет и осми. Пък аз му казах…
— Е? — възкликна Джой. — Какво му казахте?
— …Ами казах му направо, че ако не се дръпне веднага петстотин стъпки назад, като нищо ще направя замръзналия му нос на сладолед с шоколадени еклери. Той се дръпна назад и аз забих средните колове на два честно и почтено отмерени участъка от по петстотин стъпки. Той си запази следващия и май че досега тая сбирщина е вече запазила Потока на индианката чак до изворите и надолу до другия му край. Нашето е сигурно. Сега е много тъмно и не се вижда, ама ъгловите колове можем да сложим утре сутринта.
Когато се събудиха, видяха, че времето се е променило през нощта. Беше толкова топло, че Малчо и Пушилката, все още завити двамата заедно с одеялата, решиха, че не ще да е повече от тридесет градуса под нулата. Студът беше секнал. Одеялата им бяха покрити с пет пръсти дебел слой скреж.
— Добро утро! Как са краката? — поздрави Пушилката, като погледна през пепелта от огъня към Джон Гастел, която беше седнала в спалнята си чувал и внимателно изтръсваше снега.
Малчо накладе огъня и насече лед от реката, а Пушилката приготви закуската. Докато се нахраниха, съмна.
— Ти върви да забиеш ъгловите колове, Пушилка — рече Малчо. — Там, където къртих лед за кафето, отдолу има пясък; аз ще стопя вода и ще промия едно корито от тоя пясък за късмет.
С брадва в ръка, Пушилката отиде да забива коловете. Той тръгна от долния централен кол на „двайсет и седем“ и се запъти под прав ъгъл през тясната долина към нейния край. Той крачеше методично, почти машинално, защото в ума му се тълпяха спомени от предишната вечер. Струваше му се, че беше някак си спечелил власт пад нежните извивки и здравите мускули на тези крака и глезени, които бе разтривал със сняг, и като че ли тази власт се простираше върху всички жени. По някакъв смътен и пламенен начин го обзе чувството за притежание. Сякаш оставаше само да се приближи до тази Джой Гастел, да вземе ръката й в своята и да каже: „Ела.“
И в това настроение откри нещо, което го накара да забрави за властта си над белите женски крака. Той не заби кол на края на долината. Защото не стигна края на долината, а вместо това се намери пред друг поток. Пушилката запомни една изсъхнала върба и голяма елха, която можеше лесно да се познае. Тогава се върна при потока, където бяха централните колове. Запъти се по широкия, приличащ на подкова завой, който реката правеше на това равно място, и разбра, че двете реки бяха една и съща река. След това с мъка прекоси два пъти през снега от брега на едната река до брега на другата, първия път от долния кол на „двайсет и седем“, втория път от горния кол на „двайсет и осем“, и установи, че горният кол на втория участък се намираше по-долу от долния кол на първия участък. В сивия вечерен полумрак Малчо беше отмерил двата им участъка по подковообразния завой!