Пушилката с мъка се дотътри до малкия стан. Малчо, току-що привършил промиването на едно корито пясък, като зърна другаря си, закрещя:
— Провървяло ни е! — викаше той и протягаше коритото. — Я го виж! Цял куп злато. Двеста долара и нито цент по-малко! Пълно със злато още от най-горния пласт. По доста находища съм се бутал, но толкова каймак никъде не съм избутал!
Пушилката хвърли безразличен поглед към едрия златен пясък, наля си канче кафе край огъня и седна. Джой долови, че нещо не е наред и го изгледа с тревожен поглед. Но Малчо се ядоса, че другарят му не се възхити от откритието.
— Защо не скачаш от радост? — попита той. — Тука ни чакат купища злато! Или двеста долара само от едно промиване ти се виждат малко?
Пушилката отпи глътка кафе, преди да му отговори:
— Малчо, защо нашите два участъка приличат на Панамския канал?
— Я ми обясни тая гатанка.
— Е, източният край на Панамския канал лежи на запад от западния му край, това е всичко.
— Продължавай — подкани го Малчо. — Още не съм разбрал шегата.
— Накъсо казано, Малчо, ти си запазил двата ни участъка на голям подковообразен завой.
Малчо остави златарското корито на снега и се изправи.
— Продължавай… повтори той.
— Горният кол на „двайсет и осми“ е десет стъпки по-долу от долния кол на „двадесет и седми“.
— Искаш да кажеш, че нямам нищо запазено?
— Още по-лошо: запазили сме десет стъпки по-малко от нищо — отговори Пушилката.
Малчо се втурна тичешком надолу по брега. След пет минути той се върна. Джой го посрещна с въпросителен поглед, а той и кимна в отговор. Без да проговори, Малчо отиде при едно отсечено дърво, седна и втренчено се загледа в снега пред мокасините си.
— Е, можем да вдигнем стана и да поемем обратно към Доусън — обади се Пушилката и започна да сгъва одеялата.
— Много съжалявам, Пушилка. — промълви Джой. — За всичко съм виновна аз.
— Няма значение — отговори той. — Дребна работа.
— Но виновна съм аз, само аз — настоя девойката. — Обаче татко ми е запазил участък по-надолу, до Откритие, аз зная. Ще го отстъпя на вас.
Пушилката поклати глава.
— Малчо! — замоли се тя.
Малчо поклати глава и прихна да се смее. Той се смееше презглава. Кикотенето му и потиснатите взривове от смях преливаха в истински рев.
— Това не е истерия… обясни той. — По някой път ми става ужасно весело както сега.
Погледът му падна случайно върху златарското корито. Той отиде при него, мрачно го ритна и разпръсна златото наоколо си.
— То не е наше — каза той. То е на дъртака, дето го накарах снощи да се дръпне на петстотин стъпки. И туй, дето е най за ядосваме, е, че той отмери четиристотин и деветдесет от тия стъпки в полза на… в своя собствена полза. Хайде, Пушилка. Да поемаме към Доусън. Пък ако ти се ще да ме пречукаш, пръст няма да мръдна, за да те спра.
МАЛЧО СЪНУВА
I
— Чудна работа, ти никога не играеш карти, — забеляза една вечер Малчо на Пушилката в „Еленовия рог“. — Комарът не е в кръвта ти, а?
— В кръвта ми е — отговори Пушилката. — Но статистиката ми е в главата. Не обичам да хвърлям парите си на вятъра.
Огромното помещение на бара ехтеше от звънтенето, тракането и бръмченето на десетина игрални маси, около които облечени с кожи и обути е мокасини мъже опитваха късмета си. Пушилката ги обгърна всички с едно движение на ръката.
— Виж ги. — каза той. — Най-простата сметка ще покаже, че тая вечер те ще загубят повече, отколкото ще спечелят, а голяма част от тях губят и сега, в момента.
— Много си силен в сметките. — с уважение промърмори Малчо. И по начало си нрав. Ама има и такова едно нещо, дето се казва „факти“. А един такъв факт е късметът. Зная: по някой път се случва така, че всеки дъртак, който играе, печели; нали и аз съм играл и съм виждал да фалира не една банка. Искаш ли да спечелиш на комар, трябва да стоиш и да чакаш, докато ти дойде предчувствие, че ей сега ще имаш късмет, и тогава да залагаш и мило, и драго.