— Успокой се — отговори му Пушилката. — Няма да се събудиш. Много специалисти по философия смятат, че всички хора са сомнамбули. В компания си попаднал.
Малчо се изправи, отиде при масата, избра най-тежката торба и я прегърна като бебе.
— Може и да живея насън — рече той, — но както казваш, аз наистина в много добра компания съм попаднал.
ЧОВЕКЪТ НА ДРУГИЯ БРЯГ
I
Преди още Белю Пушилката да разиграе комедията със запазване периметъра за градчето Тра-ла-ла, преди да направи историческата спекулация с яйцата, която насмалко щеше да съсипе банковата сметка на Бил Бързея, и преди да спечели цял милион долари в надбягването с кучешки впрягове надолу по Юкон, той и Малчо се разделиха в горното течение на Клондайк. Малчовата задача бе да се върне надолу по Клондайк в Доусън, за да регистрира няколко запазени от тях участъка.
Пушилката потегли с кучешкия си впряг на юг. Гой искаше да намери Езерото на изненадата и баснословната местност Двете хижи. Трябваше да мине през изворите на Индианската река и да прекоси непознатата планинска област, за да стигне до река Стюарт. Някъде нататък, както твърдеше мълвата, се намирало Езерото на изненадата, заобиколено от планински зъбери и ледници; дъното му било покрито със самородно злато. Говореше се, че стари златотърсачи, дори имената на които се забравили из едновремешните гори, се гмуркали в ледените води на Езерото на изненадата и изваждали късове злато с двете си ръце. В различим времена групи стари златотърсачи прониквали в тази непристъпна твърдина и се уверявали, че дъното на езерото е наистина златно. Обаче водата била много студена. Някои умирали във водата и ги измъквали издъхнали. Други умирали от охтика. А един се гмурнал и вече не изплувал. Всички, които оставали живи, се канели да се върнат и да пресушат езерото, но никой никога не стигнал пак там. Винаги се случвало някакво нещастие. Един пропаднал в дупка между ледовете под Четиридесетата миля; друг бил разкъсан и изяден от кучетата си; трети бил смазан от падащо дърво. А слуховете продължавали да се ширят. Езерото на изненадата било прокълнато; никой не помнел къде се намира, а златото все още покривало непресушеното му дъно. По-точно се знаеше къде се намират Двете хижи, не по-малко легендарни от езерото. На пет нощувки от реката Стюарт нагоре по реката Мак Куесчън имало две стари хижи. Те били толкова стари, че трябва да са били построени много преди първият златотърсач да бе навлязъл в басейна на Юкон. Странстващи ловци на елени, с каквито дори и Пушилката беше се срещал и говорил, твърдяха, че са намерили двете древни хижи, но напразно търсили находището, което трябва да са разработвали тия ранни авантюристи.
— Искаше ми се да тръгнеш е мене — тъжно каза Малчо на сбогуване. — Няма защо сам да си търсиш белята само защото те е хванала индианската краста. Човек не може да се измъкне оттам, ти отиваш на объркани места. Те са прокълнати като нищо от начало до края, ако се съди по туй, дето ти и аз сме чули да разправят хората.
— Не се тревожи, Малчо. Аз ще отида н ще се върна и след шест седмици ще съм пак в Доусън. По Юкон има утъпкана пъртина, пък и първите стотина мили по Стюарт трябва също да са утъпкана. Стари златотърсачи от Хендерсън ми казаха, че много хора били отишли нататък миналата есен след замръзването на реките. Когато изляза на тяхната пъртина, сигурно ще изминавам по четиридесет-петдесет мили на ден. Прехвърля ли се веднъж на другата страна, не е изключено да се върна и след месец.
— Да, ако се прехвърлиш. Тъкмо това прехвърляне ме тревожи. Е, хайде, довиждане, Пушилка. Пази се от това проклятие и толкова. Пък да не те е срам да се върнеш и без лов.
II
Подир една седмица Пушилката се намери сред хаоса от планински вериги на юг от Индианската река. Когато се изкачи от Клондайк на вододела, той изостави шейната и натовари нещата си на кучетата. Шестте едри полярни кучета носеха по петдесет фунта всяко, същия товар имаше и на неговия гръб. Той проправяше път в мекия сняг, утъпкваше го със снегоходките си, а зад него едно подир друго с мъка вървяха кучетата.
Пушилката обичаше този живот, лютата полярна зима, безмълвната пустош, безкрайната снежна покривка, и на която не беше стъпвал човешки крак. Около него се издигаха заледени върхове, които нямаха имена и не бяха нанесени на географската карта. Окото му не долавяше някъде в неподвижния въздух на долините да се вдига пушек от ловджийски стан. Той се движеше сам в натежалата тишина на безлюдното мъртвило, по самотата не го потискаше. Пушилката обичаше, всичко това — дневния труд, джавкащите кучета, стъкмяването на стана в продължителния здрач, трепкащите звезди пад главата му и пламтящото великолепие на Северното сияние.