Най-много обичаше той своя стан в края на деня сред тази снежна пустиня. Никога нямаше да го забрави. Той виждаше мислено картината, която щеше да нарисува някой ден. Утъпкано място в снета, където гори огън; легло от два кожуха от заешки кожи, постлани върху прясно отсечени елхови клони; заслон от парче брезент, който спира и отпраща назад топлината на огъня; опушен кафеник н кофа, сложени на повалено дърво, мокасини, надянати на пръчки, за да съхнат, забити в снега снегоходки; а оттатък огъня — кучета, гушещи се по-близо до топлината, посърнали и нетърпеливи, космати и заскрежени, с пухкави опашки, с които грижливо покриват краката си; а наоколо — стена от обкръжилия го мрак.
В такива минути Сан Франциско, „Талаз“ и О’Хара му се струваха като смътни, безкрайно далечни призраци, сенки от несънувани сънища. Не му се вярваше, че някога е познавал друг живот, че някога се е давил и боричкал в блатото на градските бохеми. В своята самота, лишен от възможността да размени с някого дума, то и много мислеше и мислите му бяха дълбоки и прости. Мислеше с ужас колко безсмислено беше пропилял годините на градския си живот, мислеше за бездарността на всички школски и книжни философии, за многоумния цинизъм на редакциите и художническите ателиета, за лицемерието на спекулантите, почиващи в своите клубове. Те не знаят какво е вълчи апетит, непробуден сън, желязно здраве; никога не са изпитвали истински глад, истинска умора, за тях е непознато опиянението от работата, от което кръвта във всичките ти жили кипи като вино.
Този прекрасен, мъдър, суров Северен край бе винаги съществувал, а той нищо но е знаел за него. Учудваше го как е могъл той създаденият за такъв живот, да не чуе тихия зов на северната природа. Тя го е викала, а той не е знаел, не беше тръгнал да я търси. Но с време и това бе станало само по себе си.
— Затова пък сега, Жълтур, аз я чувам много ясно. — Кучето, към което бяха отправени тези думи, вдигна първо едната си предна лапа, сетне другата, посло пак ги покри с опашката си и му се засмя през огъня. — Хърбърт Спенсър е бил почти четирийсетгодишен, когато прозрял за какво е най-годен и какво е най-голямото му желание. Не съм чак толкова закъснял. Аз прозрях, преди да навърша и трийсет. За тук съм най-годен и най-много искам да бъда тук. Почти съжалявам, Жълтур, че не съм се родил вълк, и не съм твой брат и брат на твоя род за цял живот.
Дълги дни се лута Пушилката сред хаоса от клисури и бърда, които не се поддаваха на никаква топографска закономерност. Сякаш бяха нахвърлени тука от някакъв космичен шегобиец. Напразно търсеше той някакво поточе, или рекичка, които да текат на юг, към Мак Куесчън или Стюарт. После се развилия планинска буря и виелицата се понесе през бъркотията от високи и ниски ридове. Високо над границата на горите, без да може да си запали огън, в течение на два дни той се мъчеше слепешком да се спусне по-ниско. На втория ден излезе на ръба на огромна канара. Валеше толкова гъст сняг, че Пушилката не можа да различи подножието на отвесната стена, нито се осмели да слезе надолу. Той се загърна с кожусите си и се сгуши заедно с кучетата в пазвите на една пряспа, но се мъчеше да не заспи.
Сутринта бурята се беше уталожила и той се намъкна да проучи положението. На четвърт миля под него и това нямаше никакво съмнение лежеше замръзнало, затрупано със сняг езеро. Навред около езерото се издигаха планински зъбери. Това съвпадаше с описанието. Слепешката беше намерил Езерото на изненадата.
Добре са го нарекли — промърмори той след един час, когато стигна до брега. Няколко скупчени заедно стари елхи представляваха единствената гора. На път към тях Пушилката се натъкна на три гроба, затрупани със сняг, но познаващи се по ръчно издяланите надгробни стълбове с нечетливи надписи. До самата гора имаше малка порутена колибка. Той дръпна дръжката и влезе. В единия ъгъл върху нещо, което е било някога легло от елхови клони, лежеше скелет, все още завит в изгнили и разпаднали се на парчета кожи. „Последният посетител на Езерото на изненадата“ — реши Пушилката и вдигна от пода къс злато, два пъти по-голям от юмрука му. До този къс имаше консервна кутия, пълна с парчета самородно злато, едри колкото орех, ръбести, явно непромивани.