— Това е Сам и неговият другар; карат като луди по пъртината към Стюарт — съобщи той.
Никой не проговори в течение на безкрайна половин минута, но мъжете многозначително се споглеждаха и в претъпканата стая настана общо възбуждение. Пушилката забеляза под око, че Брек, Люси и мъжът и нещо си шепнат.
— Хайде, карай! — грубо се обърна Шънк Уилсън към Пушилката. — Свършвай въпросите си. Ние знаем какво се мъчиш да докажеш: че другият бряг не е бил претърсен. Свидетелят го признава. И ние го признаваме. Това не е било необходимо. От пъртината към този бряг не са водили никакви следи. Снегът е бил непокътнат.
Въпреки това на другия бряг имаше човек — настояваше Пушилката.
— Много плитко си го скроил, млади човече. Не сме кой знае колко души на Мак Куесчън и можем да дадем сметка за всеки човек.
— А кой е бил този, дето сте го изпъдили от стана преди две седмици? — попита Пушилката.
— Алонзо Мирамор. Един мексиканец. Какво общо може да има с цялата работа този крадец на храна?
— Нищо освен това, че не можете да дадете сметка за него, господни съдия.
— Той отиде надолу но реката, а не нагоре.
— Отде знаете накъде е отишъл?
— Видяхме го, когато тръгна.
— Това ли е всичко, което знаете за него?
— Не, не е, млади човече. Аз зная… ние всичка знаем, че той имаше храна за четири дни и нямаше пушка, за да бие дивеч. Ако не е стигнал селището на Юкон отдавна трябва да е пукнал.
— Предполагам, че държите сметка и на всички пушки но тези места! — язвително забеляза Пушилката. Шънк Уилсън се ядоса.
— Тъй като ми подхвърляш въпроси, човек ще помисли, че обвиняемият съм аз! Хайде, следващият свидетел. Къде е французинът Луис?
Докато французинът Луис си пробиваше път напред, Люси отвори вратата.
— Къде отиваш? — кресна Шънк Уилсън.
— Смятам, че не съм длъжна да стоя тук — предизвикателно отговори тя. — Аз нямам право на глас, а освен това хижата ми е така претъпкана, че не мога да дишам.
След няколко минути излезе и мъжът й. Съдията разбра това едва когато чу да се затваря вратата. — Кой беше тоя? — прекъсна той разказа на Пиер.
— Бил Пибоди — обади се някой. — Каза, че искал да пита нещо жена си и щял веднага да се върне.
Вместо Бил се върна Люси; тя свали кожуха си и седна на старото си място до печката.
— Мисля, че не е нужно да разпитваме останалите свидетели — реши Шънк Уилсън, когато Пиер свърши. — Ние знаем, че те само ще потвърдят същите факти, които вече чухме. Хей, Соренсън, иди да доведеш Бил Пибоди. Скоро ще гласуваме присъдата. А сега, чужденецо, можеш да станеш и да си кажеш думата за туй, което се е случило. А докато те слушаме, за да не губим време, ще предаваме от ръка на ръка двете пушки, патроните и куршумите, с които е било извършено убийството.
Пушилката започна да разказва как е дошъл по тези места, но тъкмо когато стигна до момента, в който сам той е бил нападнат от засада и как побягнал към брега, Шънк Уилсън го прекъсна с възмущение:
— Млади човече, какъв смисъл има да ни даваш показания по такъв начин. Само ни губиш скъпоценното време. Разбира се, ти имаш право да лъжеш, за да се отървеш от бесилката, но ние нямаме намерение да слушаме тия глупости. Пушката, патроните, куршумът, който е убил Джо Кинейд, говорят против теб… Какво става? Я някой да отвори вратата!
Студът нахлу вътре и се превърна в нещо осезаемо и веществено в горещата стая, а през отворената врата се чу скимтене, на кучета, което бързо заглъхваше в далечината.
— Това е Соренсън и Пибоди — извика някой, — налагат кучетата и препускат надолу по реката!
— Какво им е, дявол да го вземе!… — Шънк Уилсън се пресече и със зяпнала уста се вторачи в Люси. — Струва ми се, че вие можете да ни обясните тази работа, госпожа Пибоди!
Люси тръсна глава и стисна устни, а Шънк Уилсън плъзна гневния си подозрителен поглед нататък и го спря върху Брек.
— И още ми се струва, че този пришелец, с когото си шушукахте, би могъл да ни я обясни, ако той няма нищо против.
Брек доби много смутен вид, когато очите на всички се устремиха към него.
— И Сам си шушна с него, преди да изскочи навън — подметна някой.
— Вижте какво, господин Брек — продължи Шънк Уилсън. — Вие няколко пъти смущавахме съдебното заседание и трябва да обясните какво значи всичко това. За какво си шепнехте?
Брек плахо се изкашля и отговори:
— Исках само да си купя малко храна.
— С какво?
— Със златен пясък, разбира се!
— Откъде го взехте?
Брек не отговори. — Човърка ту тук, ту там нагоре по Стюарт — обади се един златотърсач. — Преди една седмица, като ходих на лов, налетях на неговия стан. И искам да ви кажа, че той нещо много се спотайваше.