— Златото не е оттам — каза Брек. — Това там е само хидравлическо приспособление за промиване на долнокачествен пясък.
— Я си донеси тука торбата, да ти видим златото! — заповяда Уилсън.
— Казвам ви, че то не е оттам.
— Ти пак ми го дай да видим.
Брек се престори, че уж ще им откаже, но от всички страни го обсипаха със заплашителни погледи. Без желание той бръкна в джоба на дрехата си. Когато измъкваше консервната кутия, тя се закачи о някакъв явно твърд предмет и издрънча.
— Измъквай всичко! — изрева Шънк Уилсън.
И от джоба се появи големият къс самородно злато, необичаен по размер, по-жълт от всяко друго злато, което бяха виждали. Шънк Уилсън хлъцна. Едва зърнали златото, пет-шест души се втурнаха към вратата. Те я стигнаха едновременно и с псувни и бой се заблъскаха, докато се провряха през нея. Съдията изпразни консервната кутия върху масата и при вида на ръбатите късове злато още пет-шест души се спуснаха към вратата.
— Къде отиваш? — попита Илай Хардинг, когато Шънк се надигна, за да тръгне подир тях.
— Да впрягам кучетата, разбира се!
— Няма ли да го обесиш?
— Това ще вземе много време. Няма да ни избяга, докато се върнем, и затова обявявам съдебното заседание за приключено. Сега не му е времето да се разтакаваме.
Хардинг се двоумеше. Той изгледа зверски Пушилката, забеляза Пиер да дава от прага знаци на Луис, хвърли още един поглед към самородното злато на масата и взе решение.
— Няма смисъл да се опитваш да бягаш — рече той през рамото си. — Освен това ще си услужа с кучетата ти.
— Какво става, пак ли някое от тия проклети надпреварвания за злато? — раздразнено попита със странен фалцет старият сляп ловец, когато гласовете на хората и кучетата и стърженето на шейните нарушиха настъпилата в стаята тишина.
— И какво още! — отговори Люси. — Но и аз никога не съм виждала такова злато. Пипни го, старче.
Тя сложи големия къс в ръката му. Но златото малко интересуваше стареца.
— Тука имаше чудесен лов за скъпи кожи, преди тия проклети златотърсачи да дойдат и подплашат дивеча — недоволно промърмори той.
Вратата се отвори и влезе Брек.
— Е — заговори той, — в стана няма жива душа освен нас четиримата. До Стюарт има четирийсет мили по пряката пъртина, прокарана от мен, и най-бързите от тях не могат да отидат и да се върнат за по-малко от пет-шест дена. Но въпреки това, Пушилка, време е да потегляте.
Брек преряза ремъците ма Пушилката с ловджийския си нож и погледна жената.
— Надявам се, че нямате възражения? — каза той с многозначителна учтивост.
— Ако тука ще се стреля — заговори изведнъж слепецът, — моля, първо някой да ме заведе в друга хижа.
— Гледайте си работата и не ми обръщайте внимание — отговори Люси. — Щом не ме бива да обеся човек, не ме бива и да го пазя.
Пушилката се изправи и затърка китките си, където ремъците бяха забавили кръвообръщението.
— Приготвил съм ви снаряжение — каза Брек. Храна за десет дни, одеяла, кибрит, тютюн, брадва и пушка.
— Карай! — насърчи го Люси. — Върви по височините, чужденецо. Бягай колкото можеш по-скоро.
— Преди да тръгна, хубавичко ще се нахраня — каза Пушилката. — А когато тръгна, то ще е нагоре по Мак Куесчън, а не надолу. Искам да дойдете с мен Брек. Ще потърсим на другия бряг човека, който наистина извърши убийството.
— Ако ме послушате, ще поемете надолу към Стюарт и Юкон — възрази Брек. — Когато тази шайка се върне от моето хидравлическо приспособление, те всички ще ни гледат на кръв.
Пушилката се изсмя и поклати глава.
— Не мога да се махна от тези места, Брек. Задържат ме тука известни интереси. Трябва да остана и да преуспея. Няма значение дали ще ми повярвате, или не, но аз намерих Езерото на изненадата. Това злато е оттам. Освен това те откараха кучетата ми и трябва да чакам, за да си ги взема. От друга страна, аз зная какво правя. На този бряг наистина имаше скрит човек. Малко остана да изпразни цялата пачка в мен.
След половин час, както седеше пред чиния с голяма еленова пържола и поднасяше голямо канче с кафе до устните си, Пушилката изведнъж се привдигна от мястото си. Беше чул шума пръв. Люси широко отвори вратата.
— Здравей, Спайк! Здравей, Методи! — поздрави тя двамата заскрежени мъже, които се бяха навели над товара в тяхната шейна.
— Току-що слязохме от Горния лагер — каза единият, когато те с мъка внесоха в стаята някакъв увит в кожи предмет, който държаха извънредно внимателно. — И ето какво намерихме на пътя. Май че е свършил вече.