— Сложете го ей тук на одъра — рече Люси.
Тя се наведе, разгърна кожите и всички видяха лице, от което бяха останали само големи изцъклени очи и плътно опъната на косите тъмна кожа, покрита със струпеи от многократни ухапвания на студа.
— Че това е Алонзо! — възкликна тя. — Нещастникът, той умира от глад!
— Това е човекът от другия бряг — каза Пушилката полугласно на Брек.
— Ние го заварихме, като разграбваше едно хранилище, сигурно направено от Хардинг — заразправя единият от мъжете. — Ядеше сурово брашно н замръзнал бекон, а когато го хванахме, кряскаше и пискаше като ястреб. Вижте го! Той умира от глад и е, кажи-речи, замръзнал. Току-виж, че е приритал!
След половин час, когато лицето на неподвижната фигура върху одъра бе отново покрито с кожите, Пушилката се обърна към Люси:
— Ако нямате нищо против, госпожо Пибоди, бих хапнал още една пържола. Направете я дебела и не чак толкова препържена.
НАДБЯГВАНЕТО ЗА ПЪРВЕНСТВО
I
— Аха! Издокарваш се, а?
Малчо огледа другаря си с престорено неодобрение, я това ядоса Пушилката, който напразно се мъчеше да оправи гънките на панталоните, които току-що беше обул.
— А, хубаво ти седят, макар че са купени на вехто — продължаваше Малчо. — Колко плати?
— Сто и петдесет долара за целия костюм — отговори Пушилката, — Собственикът беше горе-долу моя ръст. Стори ми се, че е извънредно евтино. Ти какво се ядосваш?
— Кой? Аз ли? О, нищо; само си мислех, че е прекалено хубав за човек, дето яде мечо месо и е стигнал в Доусън, носен от ледовете, без храна, само с един чифт гащи, със съдрани мокасини и панталони, дето изглеждаха така, като че ли си претърпял корабокрушение. Чудесно изглеждаш, другарю! Чудесно изглеждаш! Слушай…
— Какво искаш от мене? — избухна Пушилката.
— Как се казва тя?
— Няма никаква „тя“, приятелю. Днес съм на вечеря при полковник Боуи, щом искаш да знаеш. Бедата е там, Малчо, че ми завиждаш: аз ще бъда сред висшето общество, а ти не си поканен.
— Не си ли закъснял? — загрижено попита Малчо.
— За къде?
— За вечерята. Докато стигнеш, те ще са седнали да ядат.
Пушилката се канеше да се впусне в подробни саркастични обяснения, но забеляза присмехулните пламъчета в очите на Малчо. Той продължи да се облича и с позагрубелите и несръчни вече пръсти върза на фльонга връзката на меката памучна риза.
— Да не бях изпратил всичките си колосани ризи за пране, щях да ти услужа — съчувствено промърмори Малчо.
Пушилката вече се мъчеше с чифт обуща. Дебелите вълнени чорапи отказваха да влязат в тях. Той умолително погледна другаря си, но Малчо поклати глава.
— Не. Дори да имах тънки чорапи, нямаше да ти ги дам. Я си обуй пак мокасините, братле. С такива префърцунени чепици като нищо ще ти замръзнат петите.
— Платил съм за тях петнайсет долара на вехто — изпъшка Пушилката.
— Сигурен съм, че там всички до един ще бъдат с мокасини.
— Но там ще има и жени, Малчо! Аз ще седя и ще вечерям е истински живи жени — С госпожа Боуи с няколко други, както ми каза полковникът.
— Е, мокасините няма да им развалят апетита забеляза Малчо. — Чудя се, какво ли иска от тебе полковникът?
— Не знам, освен ако е чул, че съм открил Езерото на изненадата. За пресушаването му трябва цяло състояние, а фирмата „Гугенхайм“ търси къде да си вложи капитала.
— Сигурно ще е това. Ха така, обуй си мокасините. Боже, колко измачкано е това сако и май че ти е малко тесничко. Я го виж на корема! Гледай да не цъфне, ако си похапнеш както трябва! И ако женорята почнат да изтървават кърпичките си, остави ги да си лежат на пода. Никакво вдигане! Каквото и да става, не ги дигай!
II
Както и подобаваше на високоплатения експерт и представител на голямата фирма „Гугенхайм“, полковник Боуи живееше в една от най-разкошните хижи на Доусън. Изградена от ръчно дялани греди, тя беше на два етажа и имаше такива екстравагантни размери, че се гордееше с просторна гостна стая, която се използуваше само като гостна и за нищо друго.
Тук имаше огромни мечешки кожи по грубия под от нерендосани дъски, а по стените еленови рога. Тук бумтеше огън в отворена камина, както и в голяма, натъпкана с дърва печка. И тук Пушилката срещна отбраното общество на Доусън — не простите златотърсачи-милионери, а истинския каймак на миньорския град, населен е хора, дошли от целия свят — хора като Уорбъртън Джоунс, изследовател и писател; капитан Консадайн от Канадската конна полиция; Хаскел, комисар по добива на злато в Северозападната територия, и барон фон Шрьодер, любимец на кайзера, спечелил международна репутация с дуелите си.