На първия ъгъл фон Шрьодер заби своя кол до кола на Пушилката. Чуковете им удариха едновременно. Докато те чукаха, отзад пристигнаха други състезатели, и то с такава стремителност, че само си пречеха един на друг, блъскаха се и внасяха безредие. Когато се провря през тази навалица и каза името си на полицая, Пушилката видя как един от тичащите състезатели се сблъска с барона и той полетя в снега. Но Пушилката не се спря. Пред него имаше други. Беше сигурен, че огромният гръб, който вижда в светлината на мъждукащия огън, е на Големия Олаф и ето в югозападния ъгъл Големия Олаф и Пушилката забиха коловете си един до друг.
Не беше лесна работа това предварително надбягване с препятствия. Границите на участъка възлизаха общо на около една миля и в по-голямата си част минаваха по неравна, осеяна с ботруни низина. От всички страни около Пушилката хората се спъваха и падаха, а няколко пъти и сам той, целият разтърсен, залитна напред и едва се задържа на ръце и колене. Веднъж Големия Олаф падна толкова неочаквано пред него, че той се стовари отгоре му.
Горният централен кол трябваше да се забие на самия бряг и оттам състезателите се втурваха надолу по наклона, прекосяваха замръзналото корито на рекичката и се изкачваха на отсрещната страна. Когато се катереше тука, някаква ръка сграбчи Пушилката за глезена и го дръпна назад. В примигващата светлина на далечния огън не можеше да се види кой му изигра този номер. Но Аризона Бил, с когото бяха постъпили но същия начин, се вдигна на крака и с хрущящ звук стовари юмрука си в лицето на нахалника. Пушилката видя и чу това, докато се мъчеше да се изправи, но преди да успее отново да се затича към брега, едни юмручен удар го повали полузашеметен на снега. Залитайки, той се вдигна, видя виновния, замахна, за да го удари в зъбите, но си спомни предупреждението на Малчо и се въздържа. В следващия миг някакво търкалящо се тяло го блъсна под колената и той се строполи отново.
А това беше само встъпление на всичко, което щеше да се разиграе когато надпреварващите се щяха да стигнат при шейните си. Хората се търкаляха от другия бряг и се струпваха накуп. Те плъзваха нагоре но брега по няколко наведнъж и по няколко наведнъж бяха дърпани назад от нетърпеливите си съперници. Сипеха се нови удари, ругатни се изтръгваха от запъхтените гърди на онези, които все още можеха да си поемат дъх, и Пушилката, като си представяше, кой знае защо, лицето на Джой Гастел, трепереше да не заиграят чуковете. Събарян, тъпкан, търсейки пипнешком в снега изтърваните си колове, най-после той изпълзя от камарата и се заизкачва по брега малко по-настрана. Същото правеха и други и можеше да се сметне за щастлив, че има много хора пред себе си в надбягването към северозападния ъгъл.
Когато бягаше към четвъртия ъгъл, тон се препъна на половината път и когато се просна на снега, загуби последния си кол. Цели пет минути опипваше той в тъмнината, докато го намери, а през това време го задминаваха задъхани състезатели. На връщане от последния ъгъл към рекичката Пушилката започна да настига тези, за които изминатата бегом миля беше се оказала твърде много. На самата рекичка беснееше истинска лудница. Там бяха се сблъскали и преобърнали десетина шейни и стотина кучета водеха ожесточена борба. Хората се мъчеха между тях, разтърваваха вкопчилите се кучета или ги разпъждаха с тояги. Пушилката хвърли бегъл поглед и се зачуди дали има между гротеските на Доре нещо, което би могло да се сравни с тази картина.
Той скочи от брега отвъд задръстеното място, стъпи на здраво слегналата се от шейните пъртина и затича по-бързо. Тука, на утъпкани островчета край тесния път, шейни и хора чакаха бавещите се още състезатели. Отзад долетя скимтене на препускащи кучета и Пушилката едва успя да отскочи настрана в дълбокия сняг. Край него профуча една шейна и в нея той различи, застанал на колене, бясно кряскащ мъж. Шейната едва го бе задминала, когато спря всред врявата на разгоряла се схватка. Възбудените кучета от друга чакаща шейна, раздразнени от минаващия впряг, бяха се отскубнали и нахвърлили отгоре му.
Пушилката ги заобиколи и продължи напред. Той виждаше вече зеления фенер на фон Шрьодер, а малко по-нататък червената светлина, която отбелязваше къде е собственият му впряг. Двама мъже пазеха кучетата на Шрьодер с препречени къси тояги между шейната и пъртината.
— Хайде, Пушилка! Хайде бе, Пушилка! — долови той тревожните подвиквалия на Малчо.
— Идвам! — задъхано се обади той.
При червената светлина той забеляза, че снегът наоколо е разровен и утъпкан, а по дишането на другаря си разбра, че тука се е водило сражение. Пушилката залитна към шейната и след миг се повали на нея. Бичът на Малчо изплющя и той кресна: