— Мъш, дяволи такива! Мъш!
Кучетата опънаха тегличите и шейната рязко потегли напред. Това бяха едри животни хъдзънска порода, премираният впряг на Хансън, и Пушилката беше избрал тях за първия пробег, който включваше десетте мили по Моно, след това трудното разстояние по пряката пътека през низината в устието и най-после първите десет мили по Юкон.
— Колко души има пред нас? — попита той.
— Затваряй си устата и си пести дъха — отговори Малчо. — Хайде, зверове такива! Давай! Давай!
Малчо тичаше зад шейната, хванал се за късо въже. Пушилката не можеше да го види, не можеше да види и шейната, на която лежеше изтегнал се в цял ръст. Огньовете бяха останали надире, а те се носеха през стената на черния мрак толкова бързо, колкото можеха да ги теглят кучетата. Този мрак бе почти лепкав, толкова много приличаше на плътно вещество.
Пушилката усети, че шейната се наклонява на единия плаз, когато изви около невидим завой, а отпред се чуха псувни и ръмжене на кучета. Сетне това стана известно като „Стълкновението на Барнс и Слокъм“. Първо бяха се сблъскали впряговете на тези двамата, а отгоре им налетяха препускащите с всички сили седем огромни песа на Пушилката. Едва ли нещо повече от полуопитомени вълци, всичките кучета се бяха настървили за бой от възбудата, която пареше тази нощ на рекичката Моно. Клондайкските кучета карани без поводи, не могат да бъдат спрени другояче освен с вик, затова сега нямаше начин да се прекъсне ожесточената борба, която закипя между тесните брегове на рекичката. Зад тях шейна след шейна се врязваха в тази бъркотия. Връз хора, които почти бяха разтървали впряговете си, връхлитаха нови лавини от кучета, всичките до едно добре нахранени, добре отпочинали и жадни за бой.
— Трябва да поваляме, да газим и да се измъкваме! — закрещя Малчо в ухото на другаря си. — И да си пазиш ръцете! Ти измъквай кучетата, а бъхтенето остави на мен!
Пушилката никога след това не можа да си спомни ясно какво стана през следващия половин час. Най-носле той се изтръгна премалял, задъхан, с натъртена от юмручен удар челюст, с болка в рамото от стоварила се там тояга, с топла кръв, стичаща се по единия крак, разкъсан от кучешки зъби, и с раздрани на парчета ръкави на парката. Като насън помагаше той на Малчо да презапрегне кучетата, докато схватката продължаваше да бушува зад тях. Те прерязаха тегличите на, едно умиращо куче и на тъмно, опипом, закърпиха разсечените ремъци.
— Сега ти лягай и си поеми дъх — изкомандува Малчо.
Кучетата със същата бясна скорост препуснаха в мрака надолу по Моно, после по дългата пътека през низината и излязоха на Юкон. Там, където пътеката навлизаше в главната пъртина по голямата река, някой беше запалил огън и там Малчо се сбогува с Пушилката. При светлината на огъня, докато шейната подскачаше зад летящите кучета, в паметта на Пушилката се вряза още една от незабравимите картини на Северния край. Това беше Малчо, който се олюля и кряскайки прощални ободрителни думи, безсилно се отпусна на снега с посиняло и отекло око, разкървавени и разбити стави на ръцете и струя кръв, шурнала по разкъсаната му от кучешки зъби ръка.
V
— Колко души има пред мен? — попита Пушилката, като остави уморените си хъдзънски кучета и се метна върху шейната, която го чакаше на края на първия пробег.
— Аз наброих единайсет! — извика подире му запитаният, понеже Пушилката вече беше поел напред, носен от препускащите кучета.
Тези кучета трябваше да изминат втория пробег от петнадесет мили и да го закарат до устието на Бялата река. Макар и девет на брой, те бяха най-слабият му впряг. Поради ледените блокове, задръстващи пътя, той беше разделил двадесет и петте мили между Бялата река и Шестдесета миля на два пробега и там го чакаха двата му най-тежки, най-яки впряга.
Пушилката лежеше по очи, опънал се в цял ръст, и се държеше с двете си ръце. Щом кучетата започваха да забавят пределната си скорост, той заставаше на колене, вкопчваше се в шейната, колкото можеше с едната ръка, кряскаше, подвикваше и ги налагаше с бича. Колкото слаб и да беше впрягът, Пушилката задмина две шейни, преди да стигне Бялата река. Тука при замръзването ледените блокове бяха образували прегради и затова водата по-надолу беше гладко замръзнала на протежение от половин миля. Този гладък лед даваше възможност на състезателите да се прехвърлят от шейна на шейна в движение и по целия този участък се бяха наредили впряговете им за смяна.
Пушилката префуча през задръстеното място, излезе на гладкия лед и високо завика: