— Били! Били!
Били го чу, обади се и при светлината на многото огньове, накладени на леда, Пушилката видя една шейна да тръгва отстрани и да се изравнява с неговата. Кучетата бяха бодри и го настигнаха. Когато шейните се изравниха, той се прехвърли, а Били в същия миг скочи долу.
— Къде е Големия Олаф — извика Пушилката.
— Начело! — отговори му гласът на Били и огньовете останаха назад, а Пушилката отново летеше през на мрака.
Сред задръстванията на този пробег, където пътят минаваше през хаос от изправени ледени блокове, и където скачаше от предния край на шейната и се впрягаше с късо въже да помага на теглича, Пушилката изпревари три шейни. Случваха се злополуки и той чуваше как хората прерязваха тегличите на пострадалите кучета и кърпеха ремъците.
Сред задръстванията на следващия къс пробег до Шестдесета миля той задмина още два впряга. А сякаш за да има ясна представа за злощастията на другите, едно от собствените му кучета изкълчи рамото си, не можа да се изправи и бе повлечено от тегличите. Ядосани, другите кучета от впряга се нахвърлиха да го хапят и Пушилката се видя принуден да ги разпъди с тежката дръжка на бича си. Когато прерязваше ремъците на пострадалото животно, той чу зад гърба си кучешки вой и човешки глас, който му се стори познат. Това беше фон Шрьодер. Пушилката закрещя, за да предотврати сблъскването; баронът подвикна на кучетата си, наблегна на управляващия прът и префуча на десетина стъпки от него. Обаче мракът беше толкова непроницаем, че Пушилката го чу да отминава, но не можа да го види.
По гладкия лед край търговския пункт на Шестдесета миля Пушилката изпревари още две шейни. Всички бяха току-що сменили впряговете си и за около пет минути вървяха в една редица. Всеки състезател, застанал на колене, сипеше удари с бича си, кряскаше н гонеше обезумелите кучета. Но Пушилката беше проучил тази част от пъртината и сега забеляза високия бор на брега, който смътно се изрязваше в светлина ги на многобройните огньове. Оттатък този бор не само започваше мракът, но и изведнъж свършваше гладкият лед. Той знаеше, че там пъртината се стеснява колкото за една шейна. Пушилката се наведе напред, хвана въжето и придърпа подскачащата шейна до първото куче от впряга. Той улови животното за задните крака и го събори. С яростно ръмжене то се опита да го захапе, но впрягът го повлече напред. Тялото му по-действува като прекрасна спирачка и двата други впряга, които все още бяха наред с него, се стрелнаха към мрака и тесния път.
Пушилката чу трясък и врявата на сблъскването на предните две шейни, пусна теглача, грабна управляващия прът и подкара впряга си надясно, където напъващите се кучета затънаха до врата в мекия сняг. Това беше непосилен труд, но той мина край оплелите се впрягове и излезе на добре утъпканата пъртина отвъд.
VI
За пробега след Шестдесета миля Пушилката бе оставил втория си слаб впряг и при все че нататък пътят беше лесен, за тоя впряг бе отредил само петнадесет мили. Следващите два впряга щяха да го закарат в Доусън при Бюрото за регистрация на периметрите и Пушилката беше избрал най-добрите си кучета за двата последни пробега. Ситка Чарли лично го чакаше с осемте мейлмюта, които щяха да го карат двадесет мили, а за финиша — пробег от петнадесет мили беше оставил собствения си впряг, същия, с който бе пътувал цялата зима и с който беше ходил да търси Езерото на изненадата.
Двамата състезатели, които беше оставил с преплетени впрягове на Шестдесета миля, не можаха да го настигнат, обаче и собственият му впряг не можа да настигне никой от тримата състезатели, които все още бяха пред него. Кучетата залягаха, макар и да им липсваше издръжливост и бързина, и нямаше нужда да им вика много, за да бягат, колкото им държат краката. Оставаше му само да лежи по лице и да се държи. От време на време той изскачаше от мрака и се озоваваше в светлия кръг на някой пламтящ огън, зърваше облечени с кожи мъже, застанали до впрегнати и чакащи кучета, и отново потъваше в мрака. Миля след миля летеше той и в ушите му звучеше само стърженето и скърцането на плазовете. Шейната ту подскачаше напред, ту се изправяше наполовина във въздуха, ту се навеждаше настрана от люшкането при резките извивки на завоите, но той почти машинално се задържаше на мястото си. Без някаква причина или връзка в съзнанието му изпъкваха един подир друг три образа: засмяното и безстрашно лице на Джой Гастел, лицето на Малчо, изтощено и унило след препускането надолу по рекичката Моно, и набръчканият, скован лик на Джон Белю, сякаш излят от желязо — толкова непреклонно и сурово бе изражението му. И понякога, когато се сещаше за редакцията на „Талаз“, за оставения от него недовършен роман в подлистници за Сан Франциско и за всички други безсмислени занимания на онези безсъдържателни дни, Пушилката изпитваше желанието да закрещи на глас, да запее победна песен, изпълнена с дивашки възторг.