Когато смени уморените си кучета с осемте бодри мейлмюта, вече се сипваше сивата утринна зора. Мейлмютите, по-леки от хъдзънските кучета, можеха да развият по-голяма скорост и тичаха леко и неуморно като истински вълци. Ситка Чарли набързо му изброи впряговете пред него. Големият Олаф начело, Аризона Бил втори и фон Щрьодер трети. Това бяха тримата най-добри бегачи в страната. Всъщност още преди Пушилката да напусне Доусън, познавачите, които се обзалагаха, ги бяха подредили по същия начин. Докато те се надбягваха за един милион долари, другите бяха заложили не по-малко от половин милион за изхода от надбягването. Никой не беше заложил за Пушилката, защото, въпреки няколкото му известни подвига, все пак го смятаха за чечако, който има още много да се учи.
Щом малко се поразвидели, Пушилката можа да различи пред себе си шейна, а след половин час водачът на неговия впряг вече тичаше зад тая шейна. Но едва когато човекът се обърна да го поздрави, Пушилката позна, че това е Аризона Бил. Изглежда, фон Шрьодер го беше изпреварил. Здраво, утъпканата в мекия сняг пъртина беше толкова тясна, че още половин час Пушилката, ще не ще, трябваше да върви подир него. После те прехвърлиха едно пространство, задръстено от ледени блокове и излязоха на гладко място, където имаше няколко стана за смяна на кучета и снегът бе утъпкан по-нашироко. Застанал на колене, с крясъци размахал бича, Пушилката се изравни със съперника си. Тогава забеляза, че дясната ръка на Аризона Бил виси безжизнено надолу и той е принуден да налага кучетата с лявата ръка. Това беше много неудобно, защото нямаше как да се държи и трябваше често да оставя бича и да се хваща за шейната, за да не се търколи от нея. Пушилката си спомни за схватката на замръзналата рекичка при участък №3 под Откритие и разбра всичко. Съветът на Малчо е бил много разумен.
— Какво се е случило? — попита Пушилката, когато започна да излиза напред.
— Не знам — отговори Аризона Бил. — Трябва да съм си изкълчил рамото при сбиването.
Той изоставаше много бавно, но когато пред тях се показа последният стан за смяна на кучетата, беше вече цяла половин миля назад. Пред себе си Пушилката можа да види почти един до друг Големия Олаф и фон Шрьодер. Пушилката отново застана на колене и принуди изморения си впряг да препусне с такава скорост, с каквато би могъл да го накара да, върви само човек с вроден усет за каране на кучета. Той настигна шейната на фон Шрьодер до самия й заден край и в този ред, след като минаха през едно задръстване, трите шейни захвърчаха по гладко място, където чакаха много хора и много кучета. До Доусън оставаха петнадесет мили.
Фон Шрьодер, който имаше нов впряг на всеки десет мили, беше сменил кучетата си преди пет мили и щеше да го смени пак подир още пет. Затова той продължи да кара шейната си с пълен ход. Големия Олаф и Пушилката смениха впряговете си в движение и новите кучета тозчас наваксаха разстоянието, спечелено от барона. Големия Олаф заобиколи неговата шейна, а Пушилката влезе в тясната пъртина току зад него.
„Все пак добре, но не и много добре!“ — перифразира той на ум думите на Спенсър.
От останалия сега назад фон Шрьодер не го беше страх, обаче пред него се носеше най-добрият бегач с кучета в страната. Да го задмине, му се струваше невъзможно. Много пъти Пушилката насилваше водача на своя впряг да си пробие път, но при всеки негов опит Големия Олаф ускоряваше ход и избягваше напред. Пушилката се задоволи да поддържа същата бързина и настървено караше след него. Надбягването не беше изгубено, докато не спечелеше единият или другият, а на протежение, от петнадесет мили можеха да се случат много неща.
И наистина на три мили от Доусън нещо се случи. За изненада на Пушилката Големия Олаф се надигна и с проклятия и бич заизстисква сетната капка усилие от кучетата си. Това изсилване трябваше да се запази за последните сто разкрача, а не да започне на три мили от финиша. Макар това и да значеше направо да погуби кучетата си, Пушилката направи същото. Впрягът му беше великолепен. На Юкон нямаше кучета, които да бяха издържали толкова трудности или да се намираха в по-добро състояние. Освен това Пушилката беше се трудил; ял и спал заедно с тях, знаеше нрава на всяко отделно куче, знаеше как да повлияе на разума му и да изсмуче докрай, без остатък, готовността му да помогне на господаря си.