Те прехвърлиха малко задръстване от ледени блокове и излязоха на гладкия път под него. Големия Олаф беше едва петдесетима стъпки напред. Една шейна изскочи отстрани и полетя към него и тогава Пушилката разбра смисъла на неимоверното му изсилване. Големия Олаф беше се мъчил да спечели време за сменяване на шейните. Този нов впряг, който го причакваше, за да му осигури преднина в последния пробег, беше изненада, подготвена от него тайно. Дори и хората, които му помагаха да победи, не знаеха нищо за нея.
Докато Големия Олаф се канеше да се прехвърли на новата шейна, Пушилката положи отчаяни усилия да го задмине. Той подгони кучетата си с всички сили и измина разделящите ги петдесет стъпки. С викове и удари на бича той отби шейната си встрани и продължи напред, докато водачът на неговия впряг се изравни с теглача на Големия Олаф. От другата страна, наравно с тях, препускаше готовата за смяна шейна. При скоростта, с която се носеха, Големия Олаф не смееше да се прехвърли. Ако не пресметнеше добре скока си и паднеше, Пушилката щеше да излезе начело и Олаф щеше да изгуби надбягването.
Големия Олаф се опита да се откъсне напред и бясно подгони кучетата си, но водачът на Пушилката продължаваше да препуска наред с теглача на Големия Олаф. В продължение на половин миля трите шейни се носеха и подскачаха една до друга. Те вече наближаваха края на гладкото пространство, когато Големия Олаф се реши да се опита. Щом летящите шейни извиха една към друга, той скочи, и то така, че в същия миг застана на колене в другата шейна и с викове и бич подкара свежия впряг. Гладкото място завърши с тясна пъртина, той насочи кучетата си и влезе в нея с някаква си крачка преднина.
„Човек не е победен, докато не са го победили“ — реши Пушилката и колкото и да препускаше, Големия Олаф не можеше да се отърве от него. Нито един от впряговете, които Пушилката бе карал тази нощ, не би могъл да издържи такова убийствено препускане и да не остане назад от свежите кучета — никой друг впряг освен този. Обаче въпреки всичко бързината бе наистина убийствена и когато те започнаха да обикалят стръмния бряг край града Клондайк, Пушилката усети, че кучетата му постепенно губят сили. Почти доловимо те почнаха да изостават, а Големия Олаф отиваше стъпка по стъпка напред, докато най-после ги изпревари с двадесетина крачки.
Възторжен вик се изтръгна от населението на града Клондайк, събрало се на леда. Тука реката Клондайк, се вливаше в Юкон, а на половин миля от другата страна на Клондайк, на северния бряг, беше Доусън. Чуха се още по-буйни възгласи и Пушилката забеляза към него да се стрелва някаква шейна. Той позна великолепните кучета, които я теглеха. Те бяха на Джой Гастел. Караше ги самата Джой Гастел. Качулката на парката й, направела от кожи на катерички, бе отметната и овалът на лицето й, подобен на камея, се открояваше на фона на тежката й коса. Девойката беше махнала ръкавиците, си и с голи ръце се бе вкопчила в бича и в шейната.
— Скачайте! — извика тя, когато нейният водач заръмжа срещу водача на Пушилката.
Пушилката се прехвърли зад нея. Шейната силно се люшна от устрема на тялото му, но девойката се задържа на колене и размаха бича.
— Хайде! Давайте! Мъш! Още! Още! — крещеше тя и кучетата заскимтяха и завиха от напрегнато желание и усилие, да догонят Големия Олаф.
И после, когато кучето-водач настигна задния край на шейната на Големия Олаф и крачка по крачка се изравни с нея, огромната тълпа на брега край Доусън подлудя. А тълпата наистина беше огромна, защото хората бяха зарязали сечивата си по всички реки и бяха се стекли да видят изхода от надбягването, а появяването на двама равностойни противници на края на сто и десетте мили оправдаваше всякакво лудеене.
— Щом излезете пред него, аз ще скоча! — извика Джой през рамото си.
Пушилката се опита да възрази.
— И внимавайте на острия завой на половината път нагоре по брега — предупреди го тя.
Куче до куче, разделени само от пет-шест стъпки, двата впряга препускаха един до друг. С викове и удари на бича Големия Олаф запази това положение за една минута. Сетне бавно, малко по малко, водачът на Джой започна да излиза напред.
— Пригответе се! — извика тя на Пушилката. — Ей сега ще скоча. Вземете бича.
И когато той вече протегна ръка, за да грабне бича, те чуха предупреждаващия крясък на Големия Олаф, но твърде късно. Неговият водач, вбесен, че са го надминали, се хвърли в атака, Зъбите му се впиха в хълбока на водача на Джой. Съперниците от двата впряга се вкопчиха гърло в гърло, Шейните връхлетяха биещите се зверове и се преобърнаха. Пушилката се изправи на крака и понечи да вдигне Джой. Но тя го отблъсна и извика: