— Тичайте!
Големия Олаф вече тичаше петдесетина стъпки пред него, все още с твърдото решение да довърши надбягването. Пушилката се подчини и когато двамата стигнаха брега пред Доусън, той беше вече догонил съперника си. Но по стръмнината Големия Олаф напрегна огромната си снага и спечели десетина стъпки.
През пет пресечки по главната улица се намираше Бюрото за регистрация на периметрите. Улицата беше претъпкана е хора, сякаш щеше да има парад. Този път не му беше толкова лесно на Пушилката да настигне снажния си съперник, а когато го настигна, не можа да го изпревари. Рамо до, рамо те тичаха но тесния проход между две плътни стени от облечени е кожи, възторжено ревящи хора. С големи конвулсивни скокове ту единият, ту другият се изпреварваха с един два пръста, но се изравняваха в следния миг.
Ако скоростта е била убийствена за техните кучета, то собствената им скорост сега не беше по-малко убийствена за самите тях. Но те се надбягваха за милион долара и за големи почести в юконския край. Единственото външно впечатление, достигнало съзнанието на Пушилката през време на този последен безумен пробег, бе изумлението, че в Клондайк има толкова много хора. Никога преди не беше ги виждал събрани на едно място.
Той усети неволно да изостава и Големия Олаф изкочи цяла крачка пред него. На Пушилката се струпаше, че ще му се пръсне сърцето, а краката си съвсем не усещаше. Той разбираше, че те летят под него, но не можеше да разбере как все още успява да ги накара да летят, нито как му се е удало е още по-голям натиск на волята да ги принуди отново да го изравнят е огромния му съперник.
Пред тях се показа отворената врата на Бюрото за регистрация. Всеки от двамата направи сетния безуспешен опит да излезе напред. Никой от тях не можа да изпревари другия, те стигнаха вратата рамо до рамо, сблъскаха се с все сила и презглава се проснаха на пода на Бюрото.
Те седнаха, но бяха толкова капнали, че не можаха да се изправят. Големият Олаф, потънал в пот, поемаше дъх на грамадни болезнени глътки, ловеше въздуха с ръце и напразно се мъчете да заговори. После протегна ръка с очевидно намерение; Пушилката му подаде своята и те си ги стиснаха.
— Двамата сте наравно. — долетя до Пушилката гласът на инспектора, по то беше като насън и гласът прозвуча много слабо, сякаш от много далече. — Не мога да кажа нищо друго освен това, че и двамата печелите. Ще трябва да разделите участъка помежду си. Ще бъдете съдружници.
Ръцете на двамата се вдигнаха и отпуснаха в знак, че одобряват решението. Големия Олаф многозначително закима с глава и запреплита език. Най-после заговори.
— Проклет чечако такъв! — бяха неговите думи, но по начина, но който ги изрече, прозвуча възхищение. — Не зная как можа да го направиш, но го направи.
Огромната тълпа отвън шумно се блъскате напред и пълнеше и препълваше Бюрото. Пушилката и Големия Олаф се опитаха да се изправят, като си помагаха един на друг. Пушилката усещаше, че краката му се подгъват и се заклати като пиян. Големия Олаф със залитане пристъпи към него.
— Съжалявам, че моите кучета се нахвърлиха върху твоите.
— Нищо не можеше да се направи — запъхтяно отговори Пушилката. — Аз чух, като ми извика.
— Слушай — продължи Големия Олаф с блеснали очи. — Това момиче… чудесно момиче, дявол да го вземе, а?
— Чудесно момиче! — съгласи се Пушилката.
ДРЕБНИЯТ ЧОВЕК
I
— Ех, да не беше толкова твърдоглав! — ядосваше се Малчо. — Страх ме е от тоя ледник и това си е. Никой не трябва да минава по него самичък.
Пушилката весело се засмя и плъзна поглед по блестящата повърхност на мъничкия ледник, препречил долния край на долината.
— Ето че е вече август и от два месеца дните намаляват — определи той накратко положението. — Ти разбираш от кварц, а аз не разбирам. Но докато ти проследиш тая жила, аз мога да набавя храна. Довиждане. Утре вечер съм тука.
Той се обърна и потегли.
— Предчувствам, че нещо ще се случи — умолително проточи подире му Малчо.
Обаче Пушилката отново му отговори със закачлив смях. Той крачеше надолу по малката долинка и от време на време бършеше потта от челото си, а краката му мачкаха зрели планински малини и крехки папрати, конто растяха край запазилия се на сенчести места лед.
Рано през пролетта двамата с Малчо се бяха изкачили по реката Стюарт и залутали в изумителния хаос от планини около Езерото на изненадата. Цялата пролет и половината от лятото бяха изминали в безплодни скитания, когато, готови вече да тръгнат обратно, бяха най-после зърнали измамната водна шир със златно дъно, която бе привличала и лъгала цяло поколение златотърсачи. След като се бяха установили в старата хижа, която Пушилката бе открил при по-раншното си идване, и бяха разбрали три неща: първо, че големи късове самородно злато постилаха като с дебел килим дъното на езерото; второ, че златото можеше да се вади с гмуркане на по-плитки места, но температурата на водата беше убийствена; и най-сетне, че пресушаването на езерото беше съвсем непосилна задача за двама души, и то в по-късната половина на късото лято. След като заключиха по ръбатите късове, че златото не е било довлечено отдалече, без да се обезсърчават, те бяха тръгнали да търсят първоначалната жила. Прекосили големия ледник, който зловещо се спускаше от урвата на юг, те бяха се заловили да изследват заплетения лабиринт от долчинки и клисури отвъд него и потоците в тях, които по съвсем необичаен за планините начин се вливаха или бяха се вливали някога в езерото.