II
Долината, по която Пушилката слизаше сега, постепенно се разширяваше, както е редно за всяка обикновена долина, обаче в долния си край бе приклещена от две високи отвесни стени и изведнъж свършваше пред трета напречна. В основата на третата стена поточето, което течеше по долината, изчезваше сред купища отломки от скали и очевидно продължаваше нататък под земята. Когато се покатери върху напречната стена, Пушилката видя езерото в краката си. За разлика от всички планински езера, които бе виждал, то не беше синьо. Неговият наситен пауновозелен цвят подсказваше, че е плитко. Тъкмо поради тази плиткост изглеждаше възможно да бъде пресушено. От всички страни безредно се издигаха планини с нарязани от леда върхове и грозни чукари, скупчени в гротескни грамади. Всичко бе с главата надолу, в пълен безпорядък, като някакъв кошмар от картините на Доре. Гледката бе тъй фантастична и невероятна, че Пушилката я възприемаше повече като някаква космическа шега, отколкото като нормална част от земната повърхност. В клисурите имаше много ледници, повечето съвсем малки, и докато Пушилката гледаше, един от по-големите на северния бряг се срина с тътен и плясък. Оттатък езерото, като че на не повече от половин миля от него, а всъщност, както той добре знаеше, на цели пет мили, Пушилката видя купчинката елхи и хижата. Той погледна още веднъж, за да се увери, и ясно видя, че от комина се издига пушек. „Някой друг се е изненадал, като е намерил Езерото на изненадата“ — заключи той, обърна се и се заизкачва по южната стена.
От върха и Пушилката слезе в обрасло с цветя и изпълнено с лениво бръмчене на пчели долче, което изглеждаше, както е редно да изглежда всяка разумна долина, ако се съдеше по закономерната му посока към езерото. Грешката му беше само в дължината — то нямаше и стотина крачки; долният му край бе преграден с хиляда стъпки висока отвесна канара и от нея падаше поточе, забулено с облаци воден прах.
И тук той забеляза друг пушек, който лениво се виеше нагоре в топлия слънчев блясък отвъд една издатина на скалата. Когато я заобиколи, Пушилката чу леко металическо почукване и весело подсвиркване в такт с ударите. След това видя и човека — стиснал обувка между коленете си, той забиваше габъри в подметката й.
— Здравей! — поздрави непознатият и Пушилката го хареса от пръв поглед.
— Тъкмо навреме за закуска. Има кафе в кафеника, една-две студени тиганици и малко сушено месо.
— Дадено — прие Пушилката и седна. — Последните ми няколко яденета бяха доста оскъдни, но там, в хижата, има достатъчно храна.
— Оттатък езерото ли? Тъкмо натам се бях запътил.
— Изглежда, че Езерото на изненадата започва да става доста гъсто населено — недоволно проточи Пушилката и изпразни кафеника.
— Хайде де! Ти се шегуваш, нали? — каза човекът и по лицето му се изписа учудване, Пушилката се засмя.
— Точно така изненадва всекиго. Виждаш ли ей онези високи канари на северозапад? Оттам го видях за първи път. Без всякакво предупреждение. Просто, изведнъж пред погледа ми се откри цялото езеро. И аз се бях отказал вече да го търся.
— Същото стана и с мен — съгласи се непознатият. — Бях тръгнал да се връщам и смятах снощи да стигна реката Стюарт, и изведнъж пред мен изскочи езерото. Ако това е Езерото на изненадата, къде е Стюарт? И къде съм бил цялото време? И как си се озовал тука ти? И как се казваш?
— Белю. Кит Белю.
— О, аз те зная! — Очите и лицето на непознатия светнаха от радостна усмивка и той сърдечно протегна ръка на Пушилката. — Зная всичко за теб.
— Аха, чел си съдебната хроника — скромно се пошегува Пушилката.
— Не-е! — Непознатият се засмя и поклати глава. — Чух само за скорошната история в Клоидайк. Щях да те позная, ако беше бръснат. Аз те наблюдавах, когато изигра всичките комарджии и обра рулетката в „Еленовия рог“. Аз се казвам Карсън… Анди Карсън, и не мога да ти кажа колко ми е драго да се запозная с теб. — Беше слаб човечец, жилест и як, с живи черни очи и с предразполагащ вид на добър другар.