— Та, казваш, това е Езерото на изненадата? — с недоверие промърмори той.
— Разбира се.
— А по цялото му дъно злато като буци масло?
— Да. Ето какво съм избутал. — Пушилката бръкна в джобовете си и извади пет-шест къса самородно злато. — Ето, това е. Достатъчно е да се гмурнеш до дъното, ако щеш с вързани очи, и да загребеш една шепа. А след това да потичаш половин миля, докато ти се раздвижи кръвта.
— Ех, да ме вземат мътните дано! Май че си ме изпреварил. — Карсън дръпна една усукана ругатня, но ясно личеше, че е разочарован. — А пък аз смятах сам да обера каймака. Е, все пак имах удоволствието да стигна дотук.
— Удоволствие! — възкликна Пушилката. — Че ако успеем някога да се доберем до това дъно, Рокфелер ще изглежда като сетен бедняк.
— Но то е твое — възрази Карсън.
— Съвсем не е така, приятелю. Трябва да разбереш, че такова находище не е било откривано през цялата история на златотърсачеството. Ще трябва да се понапънем и ти, и аз, и моят другар, и всичките ни приятели, за да можем да сложим ръка на него. Да се съберат всички находища по Бонанза и Елдорадо, пак няма да са по-богати от половин акър тука. Въпросът е как да се пресуши езерото. За това ще трябват милиони. И има само едно нещо, от което ме е страх. Тука има толкова много злато, че ако не успеем да ограничим добива, ще се стигне до обезценяването му.
— И ти ми казваш да… — Карсън се пресече и занемя от изумление.
— И ще се радвам, ако се присъединиш. За да пресушим езерото, ще ни трябват година или две и всичките пари, които можем да съберем. Това може да се направи. Аз проучих мястото. Но за това ще ни трябват всички в тази страна, които са съгласни да работят на надница. Ще ни трябва цяла армия, а и сега ни трябват почтени хора, с които да започнем работата. Съгласен ли си да се присъединиш?
— Дали съм съгласен? Не ми ли личи? Аз вече толкова се чувствувам като милионер, че направо ме е страх да мина през този голям ледник. Съвсем не ми се ще да си строша врата сега. Жалко, че нямам още от тези габъри. Тъкмо забивах последния, когато ти пристигна. А как са твоите? Я да видя.
Пушилката вдигна единия си крак.
— Излъскали са се като пързалка! — възкликна Карсън. — Вижда се, че доста път си бил. Чакай малко, ще извадя за теб няколко от моите.
Обаче Пушилката не искаше и да чуе за такова нещо.
— Освен това — каза той — аз имам към четирийсет стъпки въже, скрито, където започва ледът. Моят другар и аз го използвахме, когато прекосихме ледника. С него всичко ще е наред.
Качването беше трудно, времето — горещо. Слънцето блестеше ослепително по повърхността на леда и облени в пот, те се задъхваха от напрежение. Имаше места, кръстосани от безброй пукнатини и цепки, където цял час напъване и опасности ги извеждаше не повече от стотина крачки напред. В два часа след пладне, край вирче вода, сгушило се в леда, Пушилката обяви почивка.
— Хайде да похапнем от сушеното месо — каза той. — Напоследък не съм си дояждал и ми треперят краката. Най-лошото вече сме минали. Още триста крачки и ще излезем на скалите, а там пътят е лесен с изключение на една-две лоши пукнатини и още една, много опасна, от която започва надолнището към надвеса. Там има едно слабо мостче от лед, но Малчо и аз успяхме да минем по него.
Докато ядяха месото, двамата мъже се запознаха по-отблизо и Анди Карсън посвети Пушилката в историята на своя живот.
— Знаех си аз, че ще намеря Езерото на изненадата — мотолевеше той между залъците. — Трябваше да го намеря. Не можах да отида на Френските бърда, Големия Скукъм и Монте Кристо; оставаше ми или Езерото на изненадата, или окончателно да закъсам. И ето че го стигнах. Жена ми беше сигурна, че ще го намеря. То и аз не губя вяра, ама нейната надминава и моята. Тя е нещо изключително, знаменита е… от нищо не я е страх, твърда като камък, никога не губи дух, винаги готова да се бори, за мен няма друга като нея, вярна до гроб и тъй нататък. Ето, погледни.
Той отвори часовника си и Пушилката видя залепена на капака отвътре малка снимка на светлокоса жена, заградена от двете страни със засмени детски личица.
— Момчета ли са? — попита той.
— Момче и момиче — с гордост отговори Карсън. — Синът е година и половина по-голям. — Той въздъхна. Можеше да бъдат и по-големи, но ни се наложи да почакаме. Виждаш ли, тя беше болна. Белите дробове. Но тя не се предаде. Какво разбирахме ние от тия работи? Когато се оженихме, аз бях чиновник в Чикаго, железничар. Родителите й бяха туберкулозни. Лекарите не разбираха много по онова време. Казаха ни, че било наследствено. Цялото й семейство беше туберкулозно. Заразявали са се един от друг, ама не са се сещали, че е така. Мислили, че тъй са се родили. Съдба. Първите една-две години с нея живяхме при тях. Не ме беше страх. В моето семейство няма туберкулоза. И ето че се разболях. Това ме накара да се замисля. Тя била заразителна. Хванал съм я, като съм дишал същия въздух.