Поговорихме си за това жена ми и аз. Тогава зарязах семейния лекар и се посъветвах с един от новите специалисти. Той потвърди същото, което аз сам бях разбрал, и каза, че най-доброто място за нас е Аризона. Вдигнахме си ние чуковете и заминахме, без пари, без нищо. Намерих си работа, да паса овце, а нея я оставих в града, туберкулозен град. Беше претъпкан с охтичави.
Разбира се, както живях и спях на чист въздух, аз веднага започнах да се позакърпвам. У дома се връщах веднъж на няколко месеца. Всеки път, когато си идвах, жена ми беше все по-зле. Не можеше и не можеше да си оправи. Но ние се учехме. Дръпнах я аз от тоя град и тя започна да пасе овце заедно с мене. Четири години, зиме и лете, в студ и пек, в дъжд, сняг и мраз и тъй нататък; нито веднъж не сме спали под покрив и все се местехме от едно място на друго. Трябваше да видите промяната — почерняхме като цигани, измършавяхме като индианци, станахме яки като недъбена кожа. Когато сметнахме, че сме се излекували, потеглихме за Сан Франциско. Но бяхме много избързали. На втория месец и двамата храчехме кръв. Ние избягахме обратно в Аризона при овцете. Изкарахме там още две години. Това ни оправи. Съвсем се излекувахме. Всичките и близки измряха. Не искаха да ни послушат.
Тогава завинаги се отказахме от градовете. Пребродихме тихоокеанското крайбрежие и ни допадна Южен Орегон. Заселихме се в долината на Лудата река… ябълки. В тях има голямо бъдеще, само че никой не го знае. Купих си земя, на изплащане, разбира се, по четирийсет долара за акър. След десет години ще струва по петстотин.
Здравата поработихме. Такова нещо иска пари, а ние, знаеш, нямахме нито цент, за да захванем… трябваше да направим къща и обор, да купим коне и плугове и какво ли не друго. Жената учителства две години. После се роди момчето. Но ние постигнахме целта си. Трябва да ги видите тия дървета, дето посадихме — сто акра дървета, ще почнат вече да раждат. Но досега сме имали само разноски, а ипотеката си върви. Затова съм тука. Да не бяха децата и дръвчетата, и тя щеше да дойде. Тя с тях се оправя, пък аз съм тука, голям милионер, да ме вземат дяволите… бъдещ милионер.
Карсън обгърна с щастлив поглед искрящия на слънцето лед и зелените води на езерото край оттатъшния бряг, погледна за последен път снимката и промърмори:
— Това се казва жена! Не се предаде. Не искаше да умре и толкова, макар че, когато тръгна да пасе овце, беше, кажи-речи кожа и кости и едно огънче в тях. А тя си е слабичка и сега. Никога няма да надебелее. Но тя е най-хубавата слаба женичка, която съм виждал, и когато се върна и дърветата започнат да раждат, а децата тръгнат на училище, ще отидем двамата с нея в Париж. Аз нямам кой знае какво мнение за този град, но тя цял живот е мечтала да го види.
— Е, ето го златото, с което ще отидете в Париж — увери го Пушилката. — Остава ни само да сложим ръка на него.
Карсън кимна с блеснали очи.
— Слушай… това наше стопанство е най-хубавата овощна градина по цялото тихоокеанско крайбрежие. И климатът е добър. Там дробовете ни никога вече няма да пострадат. Който е имал туберкулоза, трябва особено много да се пази, нали знаеш? Ако смяташ да се установиш някъде… е, само понадзърни в нашата долина, преди да се установиш, и нищо повече. А пък риба! Слушай… хващал ли си някога трийсет и петфунтова сьомга с обикновена малка въдица? Това се казва да хванеш, драги, това се казва да хванеш!
III
— Аз съм четирийсет фунта по-лек от теб — каза Карсън. — Нека да вървя пръв.
Те стояха пред самата пукнатина. Тя беше огромна и стара, цели сто стъпки широка, с полегати, разядени от времето страни вместо извити под остър ъгъл краища. Само на това място огромна маса сняг, слегнала се под собствената си тежест и полувледенена, образуваше мост. Погледът им не стигаше дъното на тази маса, а още по-малко дъното на пукнатината. Мостът се ронеше, топеше и заплашваше всеки миг да рухне. Личеше къде наскоро бяха се отчупили части от него и дори докато го проучваха, един къс от около половин тон се откъсна и падна.