— Не ми харесва — призна Карсън и загрижено поклати глава. — А още по-малко ми харесва, защото сега съм милионер.
— Трябва да минем — каза Пушилката. Вече сме, кажи-речи, стигнали. Не можем да се върнем. Не можем да нощуваме тука на леда. А друг път няма. Малчо и аз огледахме всичко на цяла миля нагоре. Вярно е, че беше в по-добро състояние, когато минахме по него.
— Ще минем един но един и аз ще бъда пръв. — Карсън взе навитото въже от ръката на Пушилката. — Ще трябва да ми го дадеш. Аз ще взема въжето и кирката. Дай ми ръка, та да се хлъзна надолу по-лесно.
Бавно и предпазливо той измина няколкото стъпки до моста и спря да направи последните си приготовления за рискования преход. На гърба си той носеше пътната си торба. Въжето, единият край на което все още бе вързан на кръста му, Карсън намота около врата си, така че да легне на рамената му.
— Сега бих дал голяма част от милионите си, за да докарам тука една команда мостоваци — каза той, по пресилено веселата усмивка издаваше тревогата му. Няма нищо страшно, аз съм цяла котка.
Той хвана кирката и дългата тояга, която му служеше за алпенщок, водоравно, тъй както правят въжеиграчите. След това нерешително протегна напред единия си крак, дръпна го обратно и с видимо физическо усилие се помъчи да пребори страха си.
— Бих искал да съм сетният бедняк — засмя се той. — Ако и този път не успея да стана милионер, никога вече няма да се захващам с такова нещо. Свързано е с прекалено много главоболия.
— Няма нищо страшно — насърчи го Пушилката. — Нали вече съм го минавал. По-добре да се опитам аз пръв.
— Че нали си четирийсет фунта по-тежък! — сопна му се дребният човечец. — Аз ей сега ще се оправя. Ето, вече нищо ми няма. — Този път той се овладя веднага. — Е, да живеят Лудата река и ябълките! — рече той и протегна единия си крак, но сега внимателно и леко стъпи на него и придвижи напред другия. Много предпазливо, без да бърза, той продължи да върви, докато измина две трети от разстоянието. После спря, за да разгледа изпречила се пред него вдлъбнатина, на дъното на която имаше пряспа пукнатина. Както го наблюдаваше, Пушилката забеляза, че Карсън погледна настрана и надолу в самата пропаст и започна леко да се олюлява.
— Гледай пред себе си! — рязко му заповяда Пушилката. — Хайде! Продължавай!
Дребният човечец се подчини и не трепна вече до края на пътя. Разядената от слънцето оттатъшна страна на пукнатината беше хлъзгава, но не беше стръмна; Карсън си проправи път до тясна издатина, обърна се и седна.
— Сега е твой ред! — извика той. — Върви, без да спираш, и не поглеждай надолу. Точно това ми беше грешката. Върви, без да спираш, това е всичко. И побързай. Много е несигурно.
Сега Пушилката вдигна във въздуха тоягата си в и почна да преминава. Явно беше, че мостът едва се крепеше. Той усети трус под краката си, леко раздвижване на масата, сетне по-силен трус, последван от откъслечно рязко пукане. Зад него ставаше нещо. Ако не по друго, разбра го по напрегнатото, възбудено изражение на Карсън. Отдолу, слабо, едва доловимо, долетя бълбукането на течаща вода и очите на Пушилката неволно се отклониха да погледнат проблясващите дълбини. Но веднага се насочиха пак напред. След като измина две трети от пътя, той стигна пред вдлъбнатината. Острите ръбове на цепката, слабо докоснати от слънцето, показваха колко скорошна е тя. Кракът му вече се вдигна, за да стъпи на другата страна, когато пукнатината започна бавно да се разширява и в същото време рязко да пращи. Пушилката разшири крачката си и побърза да стъпи, но изтърканите габъри на обувката му се хлъзнаха по отсрещния бряг на вдлъбнатината. Той падна по очи, не можа да се задържи, смъкна се надолу в пукнатината и увисна с крака във въздуха, облегнал гърди на тоягата, която бе успял да хвърли напреко при падането си.
Първото му усещане бе гадене, причинено от ускорилия се до прилошаване пулс; първата му мисъл бе изненадата, че не е паднал по-надълбоко. Зад него всичко пращеше и се местеше с друсане, което караше тоягата му да трепти. Отдолу, от пазвите на ледника, глухо прокънтя рухналата на дъното маса. И въпреки всичко мостът, откъснал се от крайната си опора и пречупен в средата, продължаваше да се крепи, при все че частта, измината от Пушилката, беше се наклонила надолу под ъгъл от двадесет градуса. Той виждаше Карсън, кацнал на ръба, забил крака в топящата се повърхност, бързо да прехвърля въжето от врата в ръката си.
— Чакай! — закрещя той. — Не се мърдай, иначе цялата тая грамада ще се срути.
Карсън пресметна с бърз поглед разстоянието, свали кърпата от врата си, върза я за въжето и го наддаде с втора кърпа, която извади от джоба си. Въжето, направено от ремъци за шейна и навързани заедно къси върви, оплетени от нещавена кожа, беше и леко, и здраво. Още при първия опит Карсън го хвърли сръчно и сполучливо и пръстите на Пушилката се вкопчиха в него. Той понечи бързо да изпълзи от пукнатината. Карсън, който бе отново вързал края на въжето около кръста си, го спря.