— Уф, малко остана! — рече Карсън, тракайки със зъби. — Смъкнах се повече от една крачка. Чакай сега. Трябва да изкопая нови стъпки. Да не се топеше тоя проклет лед толкова бързо, всичко щеше да е наред.
Опънал въжето с лявата си ръка, колкото да задържа Пушилката на мястото му, дребният човечец дълбаеше и кълцаше леда с дясната. Така минаха десет минути.
— Да ти кажа какво съм направил — извика долу Карсън. Издълбах ти стъпки за ръцете и краката до себе си. Аз ще дърпам въжето бавно и леко, я ти ще пълзиш, ама бавничко. Но, първо, знаеш ли какво? Аз ще те подържа с въжето, пък ти смъкни торбата от гърба си. Разбираш ли?
Пушилката кимна, и с безкрайна предпазливост разкопча ремъците. С леко извиване на рамената той освободи торбата и Карсън видя как се хлъзна през ръба и изчезна от погледа.
— Сега и аз ще пусна моята — извика той надолу. — Не се притеснявай и почакай.
След пет минути започна мъчителното изкачване. Пушилката избърса ръце о вътрешната страна на ръкавите си и заби нокти в склона — пълзеше и се притискаше, прилепваше се, лазеше, крепен и подпомаган от дърпащото го въже. Сам нямаше да може да се помръдне. Макар че имаше здрави мускули, неговите четиридесет фунта и повече му пречеха да се задържи както Карсън. На една трета от пътя, където брегът беше по-стръмен и ледът по-малко размекнат, той усети напъна на въжето да отслабва. Пушилката се движеше все по-бавно и по-бавно. Тука нямаше как да се спре и задържи. Но и най-отчаяните му усилия не можаха да му помогнат да се позакрепи и той разбра, че започва да се хлъзга надолу.
— Падам! — извика той нагоре.
— Аз също — отвърна му през стиснати зъби Карсън.
— Че отвържи въжето!
Пушилката усети въжето да се опъва в напразно усилие да го задържи, сетне плъзгането се ускори и когато се хлъзна край доскорошното си убежище и през ръба с последен бегъл поглед той видя Карсън, паднал по гръб, ожесточено да маха ръце и крака в стремежа да превъзмогне дърпащата го надолу сила. Когато се хлъзна през ръба, Пушилката с изненада установи, че там нямаше пропаст. Въжето го задържаше, докато се свличаше по едно по-стръмно надолнище, което изведнъж стана по-полегато, и най-после той спря в друга вдлъбнатина, в края на друг ръб. Карсън сега не се виждаше. Той лежеше на същото място, където до преди малко беше се крепил Пушилката.
— Уф! — долетя до него разтрепераният глас на Карсън. — Уф!
Последва кратко мълчание, после Пушилката усети въжето да се раздвижва.
— Какво правиш? — викна, той нагоре.
— Хватки за ръцете и стъпки за краката — чу се пресеклив отговор. — Само почакай. Ей сега ще те измъкна тука. Не гледай, че говоря така. То е от възбуда. Нищо ми няма. Само почакай и ще видиш.
— Ти ме държиш пряко сила — възрази Пушилката. — Както се топи ледът, рано или късно ще се подхлъзнеш подир мен. Трябва просто да прережеш въжето, Чуваш ли! Няма смисъл да загинем и двамата. Разбираш ли? Ти си най-великият дребен човечец, на тоя свят, но не можеш да направиш повече от това, което си направил. Прережи въжето!
— Млъкни! Сега ще издълбая такива стъпки, че ще мога да измъкна и цял чифт коне.
— Достатъчно дълго ме крепи! — настоя Пушилката. — Остави ме да се хлъзна.
— Колко пъти съм те крепил? — чу се рязък отговор.
— Няколко пъти и все напразно. Цялото време се хлъзгаш надолу.
— И цялото време се уча какво трябва да правя. Аз ще те крепя, докато се измъкнем оттука. Разбра ли? Изглежда, господ е знаел какво прави, когато ме е създал толкова лек. А сега млъкни. Аз съм зает.
Няколко минути изминаха в мълчание. Пушилката чуваше металическото звънтене на ножа, а от време на време парченца лед се хлъзгаха през издатината и падаха при него. Жаден, вкопчил се с ръце в крака в стръмнината, той ги ловеше е уста, топеше и гълташе водата.
Изведнъж чу изпъшкване, което прерасна в отчаян стон, и усети въжето да се отпуска; това го накара да забие нокти в леда. Веднага след това въжето се опъна отново. Извъртял с усилие поглед, нагоре но стръмния склон, Пушилката се взря за миг и видя ножа бавно да се хлъзга през издатината към него, с острието напред. Той го затисна с бузата си, сви се от болката в порязаното място, затисна го по-здраво и усети, че ножът е спрял.
Ех, че съм заплес! — долетя до него жаловито възклицание отгоре.
— Не се тревожи, аз го хванах отговори Пушилката.
— Ура! Чакай! Аз имам сума канап в джоба. Ще ти го пусна и ти ще ми пратиш ножа.