Пушилката не отговори. Той се бореше с неочаквано обхваналата го мисъл.
— Хей! Чуваш ли? Пускам канапа! Кажи ми, когато го хванеш.
Малко джобно ножче, вързано за тежест на края на канапа, се хлъзна по леда. Пушилката го хвана, бързо отвори по-голямото острие със зъби и с едната си ръка и се увери, че е остро. Тогава върза ловджийския нож за края на канапа.
— Дърпай! — извика той.
С напрегнат поглед Пушилката следеше как ножът се качва нагоре. Но той виждаше нещо повече — виждаше един дребен човечец, уплашен, но непоколебим, който трепери и трака със зъби, комуто се вие свят, но който превъзмогва своето малодушие и преумора и се държи като герой. След като се беше срещнал с Малчо, за първи път Пушилката харесваше някого така изведнъж. Това беше човек, откърмен с месо, истински приятел, великодушен до саможертва, толкова твърд, че и ужасният страх не можеше да го ужаси. Пушилката хладнокръвно обсъди положението. Нямаше изгледи да се спасят двамата. Бавно, но сигурно те се свличаха в недрата на ледника и той дърпаше дребния човечец надолу с по-голямата си тежест. Дребният човечец можеше да се залепи като муха. Да беше самичък, би могъл да се спаси.
— Браво на нас! Сега вече няма да се усети как ще се измъкнем — долетя отгоре и през издатината гласът на Карсън.
Страшното му усилие да вложи бодрост и надежда в тези думи накараха Пушилката да вземе решение.
— Слушай какво ще ти кажа — заговори той твърдо, като се мъчеше напразно да се отърве от натрапващия му се образ на Джой Гастел. — Изпратих ти този нож горе, за да ти помогне да се измъкнеш оттук. Разбираш ли? Аз ще прережа въжето с джобното ножче. За двама ни няма спасение. Разбираш ли?
— Или двамата, или никой! — чу се непреклонен, макар и пресеклив отговор. — Ако се задържиш за една минутка…
— Прекалено дълго се държа досега. Аз не съм женен. Нямам очарователна слаба женичка, нито деца, нито ябълкови дървета, които да ме чакат. Разбираш ли ме? А сега качвай се нагоре и се измъквай оттука!
— Почакай! За бога, почакай! — закрещя надолу Карсън. — Не бива да правиш такова нещо! Дай ми възможност да те измъкна. Успокой се, приятелю. Ние ще се избавим. Ще видиш! Аз ще издълбая такива стъпки, че ще мога да измъкна цяла къща с обор!
Пушилката не му отговори. Бавно и леко, сякаш омагьосан от това, което вършеше, той затърка с ножчето, докато една от трите ремъчки на въжето се скъса и краищата й увиснаха.
— Какво правиш?! — изкрещя с отчаяние Карсън — Ако го прережеш, никога няма да ти простя… никога. Казвам ти: или двамата, или никой! Ние ще се измъкнем. Почакай! За бога!
И Пушилката, загледан в прерязаната ремъчка на пет пръста от очите му, изпита цялото безсилие на страха. Не искаше да умре. Обзе го ужас от зейналата под него бездна и трескавият му ум го накара да повярва в невъзможното избавление. Страхът го подтикна да се съгласи на компромис.
— Добре! — извика той нагоре. — Ще почакам. Направи, каквото можеш. Но знай, Карсън, започнем ли пак да се свличаме двамата, аз ще прережа въжето.
— Дума да не става. Започнем ли да се движим, приятелю, то ще е нагоре. Аз съм като лепенка. Бих могъл да се лепна тук, дори да беше два пъти по-стръмно. Аз вече довършвам голяма стъпка за единия си крак. Хайде, остави ме да работя.
Проточиха се дълги минути. Пушилката съсредоточи мислите си върху обелената кожица около нокътя на единия си пръст. Трябвало е да я изреже отзарана, нали го болеше и тогава, каза си той и реши, щом излезе от пукнатината, незабавно да я отреже. После, както гледаше от това късо разстояние, видя обелената кожичка и пръста си в друга светлина. След минута или в най-добрия случай след няколко минути тази кожичка, този пръст, тъй лесно подвижен и сръчен, можеше да се превърне в част от обезобразен труп в дъното на пукнатината. Той осъзна, че се бои и се отврати от себе си. Хора, които са закърмени с мечо месо, имат по-силен дух. Ядосан и погнусен, Пушилката насмалко не преряза въжето. Но страхът го накара да си дръпне ръката и разтреперан и изпотен, да се долепи отново до хлъзгавия склон. Той се помъчи да припише побилите го тръпки на това, че е мокър до кости от допира е топящия се лед, но в дълбините на душата си съзнаваше, че това не е вярно.
Едно изпъшкване, един стои и внезапно охлабване на въжето го сепнаха. Той започна да се хлъзга, макар и много бавно. Въжето и тоя път не изневери и се опъна, но той продължаваше да се свлича. Карсън не можеше да удържи и се хлъзгаше заедно с него. Палецът на прострения му напред крак търсеше опора, но увисна в празно пространство и Пушилката разбра, че ей сега ще полети надолу. Разбра и това, че в следващия миг падащото му тяло ще дръпне подире си и Карсън.