— Издигна ли му надгробна могила?
— Да. Той седи в гроба на бойния си кон, накачен с всички скалпове и тотеми, с оръжията си в ръка.
— Аз ще посетя неговия гроб и ще се помоля там на Великия дух. С неговата смърт апачите са изгубили един Добър баща и един велик вожд.
— Те ме помолиха да стана негов приемник.
— Ти стана ли?
— Не веднага, защото ти беше по-достоен от мен. Нашето племе беше пет лета и пет зими без същински вожд. И понеже ти не се върна, не можех да се противя повече на молбите, макар и да не престанах да те търся.
— Значи все още си хранел надежда да ме откриеш?
— Проследих дирята ти, додето изчезна. Узнах, че за последен път си бил видян в Гуаймас.
— Правилно си чул. Ще те осведомя подробно какво се случи.
— От днес ти ще бъдеш главатар!
— He!
— Ти си по-големият!
— Ти си толкова храбър, колкото и аз!
— Но не толкова мъдър и опитен!
— Това го казваш само ти, братко! Сега аз имам още твърде много работа. Трябва да придружа моите приятели и да воювам с техните врагове. Когато се върна, ще намеря някое друго племе, което ще помоли да стана негов главатар.
— Братко ти си не само храбър и мъдър, а и сърцето ти е сърце на добър брат. Затова моят живот ще ти принадлежи до последния дъх.
Те отново се прегърнаха с искрена топлота. Настъпи пауза, през която двамата «червенокожи» се отдадоха мълчаливо на чувствата си. Сетне Мечешко сърце заговори:
— Когато тръгнах, беше жива и моята майка. Тя беше най-добрата майка, докъдето стигат ловните територии на червените мъже.
— Ти говориш истината. Аз съм виждал много майки, но нито една не е като нея.
— И тя ли е призована от Великия дух?
— Не. Тя е още жива.
Мечешко сърце простря ръце напред и извика, преливащ от радост:
— О, майко, майко! Маниту, ти си добър, милостив дух, благодаря ти, че си ми запазил тази, която ми даде живота. Когато я напуснах, тя броеше пет пъти по десет зими.
— Сега тя брои шест пъти по десет и още шест зими — добави Мечешко око.
— Как е силата на нейното тяло?
— Тялото й е здраво и душата светла, ала очите й са тъмни.
— Не може да гледа добре?
— Тя вече не може да вижда светлината на слънцето.
— О, Маниту! Сляпа ли е? — запита Мечешко сърце уплашен. — От колко време?
— От две зими и едно лято.
— Кой носи вината за отнемането на светлината й?
— Злия дух я облъхна и спусна една ципа над очите й.
— Какво казва шаманът?
— Лечителят и даде много лекарства. Той й приготви сладки и горчиви отвари, наложи й треви и корени, ала Злия дух не иска да се махне.
— Аз зная едно средство, което може би ще й помогне. Имам един бял приятел, който е велик лечител.
— Бледолик? Злия дух не бяга от никой бледолик.
— Уф! Този бледолик обаче струва колкото четирима вождове на червените мъже.
Мечешко око го изгледа удивен.
— Да не би моят брат да се шегува с мен?
— О, не. Този бледолик вече е върнал зрението на някои слепи.
— Как се казва този мъж?
— Стернау.
— Това е чуждо и непознато име. Мъжът ще е като стрък трева в прерията — те са милиони.
— Известно ли ти е името Матава-се?
— Господарят на скалите? Кой не го знае! Някога той беше най-великият ловец в планините и прериите.
— Господарят на скалите е наречен от своя народ Стернау. Той беше с мен по време на моето отсъствие.
— Уф! Господарят на скалите е твой приятел? — запита Мечешко око смаян. — Къде е той?
— Тук! Във форт Гуаделупа! Той командва форта и отби атаката на французите.
— Кога дойде във форта?
— Днес, в първата четвърт на слънцето.
— Има ли много воини при себе си?
— Не, но тези, които са при него са прочути.
— Как се казват?
Лека усмивка премина по лицето на Мечешко сърце, когато отговори:
— Шош-ин-лайт…
— Мечешко сърце? Ти самият си дошъл с него?
— Да през тези последните шестнадесет зими бях заедно с него на един остров сред Голямата вода. По-нататък ще ти разкажа. С него са още Гърмящата стрела и Бизоновото чело.
— Те са много прочути воини.
— Има и другар които ще видиш. Той е вожд на всички болести. Притежава един малък нож, с който като прореже отвор в някое невиждащо око, светлината отново започва да прониква в него.
— Тогава аз ще помоля Господаря на скалите да язди до вигвамите на апачите и да върне слънцето на моята майка.
— В такъв случай да потегляме и веднага да вървим при него. — Лицето на индианеца сияеше от щастие, че неговата майка ще може отново да вижда. Вече се канеше да възседне коня, без да е помислил за най-важното.