— Чакай! — все пак се сети Мечешко око. — Ние се измихме!
— Уф! — усмихна се Мечешко сърце и извади паничките с боите, които всеки индианец носи със себе си по време на война. Брат му също извади своите и двамата взаимно можеха да си окажат помощ. Застанали край реката зад гъсталака, толкова прилични по фигура, лице и начин на държане, въоръжени до зъби, двамата братя си шареха един друг лицата с такава сериозност и старание, сякаш се касаеше за някое значително произведение на изкуството.
Когато се измъкнаха иззад храстите, и сериозни и сдържани се върнаха на бойната арена, навярно малцина бяха заподозрели, че преди малко на брега на Рио Гранде се бе разиграла една толкова сърдечна сцена.
Отправиха се първо към президента Хуарес, който тъкмо пресичаше полесражението. Индианците бяха отнесли своите убита, за да запеят вечерта за тях оплаквателните си песни. Загиналите французи в по-голяма си част вече бяха погребани от жителите на форта.
Когато индианецът е с членове от семейството, винаги казва «аз», следователно говори в първо лице. Пред някой друг, обаче винаги се назовава с името, така, че непосветеният лесно би могъл да помисли, че говори за някое трето лице, което изобщо не присъства.
Когато видя приближаващите индианци, Хуарес спря коня си, посочи наоколо и каза:
— Томахавките на апачите пожънаха богат урожай.
— Хоуг! — отговори Мечешко око просто.
Погледът на президента измери Мечешко сърце.
— О-о — запита той, — това ли е вождът Шош ин-лайт?
— Да — потвърди братът.
— Бях чул, че е изчезнал безследно.
— Правилно си чул, днес обаче вождът се завърна. — Лицето на президента прие замислен израз.
— Сега знам, сетих се. Известна ли е на моят брат хасиендата дел Ерина?
— Той я знае. — отвърна запитаният.
— Когато бях още Върховен съдия, собственикът дойде при мен и ми разказа за изчезнали хора, сред които беше и Мечешко сърце. — и прекъсвайки отново, запита: — Сдобиха ли се апачите с много скалпове и плячка?
Хуарес веднага бе преминал на друга тема на разговор, защото от опит знаеше, че индианците не обичат да бъдат разпитвани.
— Мечешко сърце предостави плячката на своите воини, той не знае дали е голяма — гласеше гордият отговор.
— Навярно са налице около триста пушки? — Мечешко око кимна.
— И също толкова коне, отделно муниции? — Повторно кимване.
— Иска ли моят брат да си ги продаде? Вождът поклати глава.
— Воините на апачите се нуждаят от пушки и патрони. — отвърна той.
— Имаш право. Но конете мога да купя?
— Те принадлежат на моите бойци. Питай тях!
— Аз трябва да се отправя към Чиуауа. Ще ме придружи ли моят брат Мечешко око?
— Да, защото той ти е дал думата си.
— При това положение, ние ще прогоним французите оттам. Но по-напред ще си отпочинем. Чух, че във форта има вента. Аз ще отседна там. Ще дойдат ли с мен моите братя?
Вместо отговор двамата апачи обърнаха конете и започнаха да яздят към форта, оставяйки Хуарес помежду си. Встрани от укреплението техните войни бяха издигнали бивака си и разпределяха плячката. Когато ездачите стигнаха вентата, там цареше голямо оживление. Повечето ловци бяха насядали в салона и пиеха и пушеха. От време на време идваха индианци, но не за да пият — Мечешко око им беше забранил, а да оползотворят плячката си. По тази причина Пирнеро имаше извънредно много работа. Няколко вакуероси му помагаха, а и Резидиля го подкрепяше с всички сили. В момента, когато Хуарес се канеше да слезе от коня, Пирнеро излезе от магазина; забързан към кръчмата, но погледът му попадна на тримата мъже пред вратата. Хуарес имаше остри очи, той веднага позна в Пирнеро надалеч известния съдържател.
— Вие ли сте сеньор Пирнеро? — попита.
— Да — отговори старият.
— Познавате ли ме?
— Не.
— Казвам се Бенито Хуарес.
Съдържателят ококори широко очи.
— Сеньор Хуарес! Президентът?
— Да.
— О, какво щастие сполетя моя дом! Влизайте, моля ви, влизайте, сеньор!
— Щастието, сполетяло дома ви, малко ме касае — усмихна се Хуарес. — Бих предпочел мен да сполети щастието на вашия дом. Имате ли една стая за мен?
— О, дори салон! — Ще мога ли да се нахраня и поспя?
— Така добре, както в самата столица.
— В такъв случай ме отведете в стаята и се погрижете за коня!
С тези думи Хуарес слезе от животното, предаде го на един вакуеро последва съдържателя нагоре, докато двамата главатари влязоха в пивницата. Пирнеро поведе Хуарес към една голяма стая, която той наричаше своя «салон». Тя беше същата, която бе предоставил на Черния Жерар. Когато влязоха, графът и Мариано — седнали един до друг на дивана — се изправиха — Присъстваше и Стернау.