— Това сеньор, ще бъде вашата стая — извести Пирнеро.
Хуарес го изгледа учуден.
— Ама тя е вече заета — отвърна той. — Кои са… кой… кой е…
Погледът му падна на стария граф и се прикова с изумление в него.
— Дон Фернандо де Родриганда, вие ли сте? Но не, не може да сте вие, та този човек от години е мъртъв и погребан. Тук е налице такава прилика, която наистина граничи с феноменалното!
— Сеньор, Хуарес, вие не се заблуждавате. Аз съм този, когото споменахте — отвърна старецът усмихнато.
— Но как е възможно? Нали отдавна сте погребан?
— Бях погребан действително, но не мъртъв.
— Не ви разбирам.
— Скоро ще разберете, сеньор. А аз благодаря на Пирнеро, че ме срещна с вас и ще ви помоля днес да посветите един час на моите работи. Те са от голяма важност.
— Ах, вие все повече ме изненадвате! Но ще бъдете ли така добър да ме представите на тези сеньори?
Графът назова имената на Мариано и Стернау. При споменаването на последното Хуарес, който притежаваше великолепна памет, се ослуша смаян.
— Стернау? Някъде вече съм чувал това име. Вие сте лекар. А, да! Сетих се! Познавате ли Педро Арбелец?
— Хасиендерото? — отвърна Стернау, към когото бе отправен въпросът. — Познавам го, бил съм при него. Тогава имах честта да ви бъда представен.
— Започвам да си припомням и все повече се удивлявам, Арбелец обаче ме осведоми, че вие заедно с редица други лица сте изчезнали безследно по някакъв мистериозен начин?
— Арбелец е казал истината. Тази история е пряко свързана с нещата на граф Родриганда. Ние трябваше да изчезнем по същата причина, поради която бе отстранен от пътя и дон Фернандо.
— Тук май се крие някакво ужасно престъпление!
— Не едно-единствено, а цял низ престъпления.
— И дон Фернандо иска да говори с мен по този въпрос.
— В такъв случай тази вечер ще бъда на вашите услуги, докогато пожелаете.
— Ще наредите ли да се преместим, сеньор?
— Не, не, ще взема някоя друга стая. Ние сме на фронта, а там човек се устройва, както намери.
— Тогава позволете, сеньор, да дам необходимите разпореждания за настаняването на вас и ескорта ви!
— Не си правете труда! За това ще се погрижи Черния Жерар, комуто съм предоставил командването.
— Ловецът отстъпи командването на форта на мен, въпреки, че не исках да се съглася, а и освен това не е в състояние да прави разпореждания, тъй като лежи тежко ранен.
— Жерар ранен? Този храбър и верен мъж! Мога ли да го видя?
— Наистина, не бива да позволявам. Той е толкова слаб, че се опасявам за най-лошото.
— Ще бъда внимателен.
— Тогава ме последвайте, сеньор! — Стернау пристъпи с президента към леглото. Там лежеше Жерар. Пред него седеше Ема Арбелец. Стернау попита тихо:
— Някаква промяна?
— Не — прошепна Ема.
— Не е ли отварял очи?
— Не.
— Не е ли изговарял нито дума?
— Една дума, струва ми се, успях да разбера. Но не зная дали бива една болногледачка да се разбъбря!
— Пред лекаря няма място за дискретност. Впрочем мисля, че бих могъл да отгатна думата. Тя е… Резидиля. — Ема се вгледа изумено в Стернау.
— Всезнаещ ли сте? — нашепна му тя.
— He, но обръщам внимание на подробностите.
— Коя е всъщност Резидиля? — полюбопитства Хуарес.
— Дъщерята на съдържателя.
— Я гледай ти! И той я обича?
— Вярно и искрено — поясни Стернау. — Сега елате да го видите!
Жерар, силният ловец, лежеше като восъчна фигура. Човек би помислил, че във вените му няма капчица кръв.
Хуарес застана мрачен до леглото. Подаде десница на Стернау и прошепна:
— Ако го спасите, можете да разчитате на моята благодарност.
Отвън чакаше съдържателят, за да посочи на Хуарес друго помещение. Когато застана пред него, Хуарес запита:
— Имате ли семейство?
— Само една дъщеря.
— Какво ще стане един ден с работата ви, когато починете?
— Ще я наследи Резидиля.
— И ще се грижи за всичко сама?
Това наля вода във воденицата на стария. Той отвърна мигновено:
— Тъкмо тоя проблем със зета, ми е мъката! Момичето не иска да се омъжи!
— Тогава я принудете.
— Да принудя Резидиля? Как не! Каквото си науми, това прокарва.
Президентът изгледа Пирнеро усмихнат и отвърна:
— Хм! Хубаво щеше да бъде да е Черния Жерар! Има ли той някакъв недостатък?