— Не. Той е способен мъж. Аз обаче се отнесох лошо с него. Отбиваше се при мен, без да знам кой е. Имах го за някой глупав, немарлив пройдоха и го гълчах, че пие само един джулеп. Тия проклети женитбени истории отварят на някои хора доста работа.
Хуарес, иначе толкова скъп на думи и сериозен мъж, все пак обичаше понякога малката шега. Този разговор му доставяше удоволствие. Ето защо запита:
— Следователно не мислите, че Черния Жерар ще ви стори услугата да се ожени за вашата дъщеря?
— Със сигурност, не. За съжаление аз погубих всичко с него. Ох, сеньор, де да бяхте пожелали да подхвърлите пред него някоя добра дума за мен.
— Лоша работа наистина. Но все пак бих могъл да опитам да оправя нещата.
— Да, сеньор, направете ми тая услуга! — помоли Пирнеро. — А аз на драго сърце съм готов да се отплатя за нея.
— Добре! Но я кажете, стари Пирнеро, как всъщност се оставихте да ви изненадат тези французи? Нима не помислихте за съпротива?
— Съпротива ли? Разбира се! Първо поисках да се спусна в оръжейния склад, където държа пушките за продан. Ама после бързо размислих дипломатически, че ще дойде помощ. Така, че не беше необходимо да се кося и заради французите, за тях други щяха да се погрижат. Пък и на кой добър дипломат ще му хрумне да се остави да го претрепят на полесражението. Той прави войната, а я води народът. Това е дипломатическа традиция.
Хуарес стана сериозен.
— Имате право, Пирнеро. «Наполеон Малки» ни създаде войната в Париж! Той е дипломат. И вследствие на това нашият народ трябва да бъде изтрепан. Аз дадох на Мексико мир и щях да го запазя. Хората ме слушаха, защото ме обичаха, почитаха и се бояха от мен. Тогава дойдоха силом тези рушители на обществения ред. Всеки народ има правото сам да се управлява. Това беше изписано на моето знаме, а аз бях принуден да бягам с това знаме до Ел Пасо дел Норте — най-външното кътче на страната. Някой друг щеше да абдикира. Аз не, защото моето право е достатъчно силно да излезе насреща на френския окупатор. Ето защо оставих знамето си да се вее и отново ще се върна да го издигна в столицата — по-бързо, отколкото тръгнах — като знак, че всяка нация сама трябва да сътворява историята си и, че тук на западния материк все още има отворени очи, които френските лъскави залъгалки няма да могат да заслепят Хуарес подаде ръка на съдържателя и с шеговит поврат каза:
— Виждате, сеньор Пирнеро, че не всички дипломати са щастливи. Ала вие не пропускайте да бъдете добър, защото когато човек има честно отношение, удържа победата.
— Да, ние ще победим! — извика съдържателят. — Вие в Мексико, а аз с моята женитбена история? Ще победим, понеже вие се заемате с моята, а аз с вашата. На това можете да разчитате!
— Ха така! Сега вървете и ми пратете нещо за ядене и пиене, а ако мои служители питат за мен, кажете им в коя стая съм!
Съдържателят побърза да слезе. Резидиля отиде в кухнята да се погрижи за президента, а баща й по-останалите задължения. Едва привечер на двамата се предостави свободно време, тъй като всички излязоха да гледат траурната церемония на апачите. Тогава старият седна до прозореца си да изпие един джулеп за отпускане на душата. Резидиля шеташе напред-назад, слагайки в ред стъкларията. Тя тъкмо се бе озовала отново в негова близост, за да отнесе няколко чаши и той извика:
— Резидиля!
— Да.
— Погледни ме!
Пирнеро направи тържествена физиономия и Резидиля го изгледа с любопитство.
— Е-е? — запита той. — Как изглеждам? Как ме намираш в този миг?
Резидиля прзнаваше слабостите на баща си. Поради това отговори:
— Като един голям дипломат, татко.
— Наистина ли? Да? Виждаш ли, Резидиля, сега ти се прояви като дипломат. Този дипломатически, проницателен ум го имаш от мен — резултат от наследствеността, предавана от баща на дъщеря. Но чуй по-нататък! Ето, че най-сетне и аз ще стана тъст!
Пирнеро направи изявлението с такова достойнство, че Резидиля с мъка удържа смеха си.
— Че откъде пък го знаеш?
— От президента Хуарес! От неговата собствена уста!
Но за Резидиля това бе твърде много. Тя погледна баща си в лицето с безгранично изумление.
— От Хуарес? Шегуваш се!
— И през ум не ми минава. Знаеш, че за един изкусен дипломат като мен не представлява някаква мъчнотия да вкара дори най-трудните неща в правилния коловоз. Просто помолих президента да ми издейства един зет и той обеща. Даже открито заяви кого би желал да види като мой зет.
Резидиля се изчерви.
— Е, не искаш ли да знаеш кой е? — ласкаво запчта той.
— Би било безполезно — отвърна тя.