— Безполезно? О, ама това е вече нечувано! И сигурно няма да искаш да го вземеш?
— Дали ще го искам или не, в края на краищата не е най-важното. Той обаче дали ще ме иска?
Старият прокара бавно ръка по косата си и се покашля.
— Да, това действително е най-важното. Ти какво мислиш по тоя въпрос?
— О, все още никой не ме е поискай, татко!
— Глупости! Ти не си оставила някой да се приближи. Впрочем в цялата тая работа ми тегне една грижа, една голяма грижа. Кажи, Резидиля, да не си хвърлила око на Лешоядовия клюн, а?
— На Лешоядовия клюн? — стъписа се тя.
— Да, който смята целия свят за плювалник и само мисли как да изстреля соса си току край носа на някой!
— И как пък ти хрумна тази мисъл?
— Хмм! Та нали знаеш, че съм дипломат.
Резидиля звънко и весело се разсмя:
— Само не се кахъри! Нямам желание тоя човек да става мой мъж!
— Това страшно много облекчава сърцето ми. Онзи, когото съм си наумил, и когото и Хуарес одобрява, е свестен мъжага. Само да не бях извършил толкова глупости! Съвсем не се отнасях към него като към зет. Помисли само! Нима наистина е възможно да упрекваш един такъв мъж, че пие само един джулеп!
Сега на Резидиля изведнъж стана ясно кого има предвид баща й. Пламна чак до тила и се извърна да прикрие смущението.
— Сега досети ли се? — запита той. — За Черния Жерар ми е думата.
— Нали ти казах кое е най-важното в тая работа.
— Дали той те иска? Да, това е вярно! Ама на мен ми се струва, че ти хич и нехаеш за него. Напоследък не го поглеждаш, а днес, когато той така ни помогна, ти нито веднъж не се позаинтересува за него.
Застанала край другата маса, Резидиля обърна гръб на баща си и не отговори.
— Е, хайде, защити се! — подкани той.
В този момент в стаята прозвуча покъртително стенание, сякаш някой хвърляше всички усилия да потисне някакво чувство, могъщо напиращо от сърцето. Този звук се изтръгна от гърдите на Резидиля и тя избухна внезапно в бурни хълцания, които вече не бе в състояние да овладее. Сетне захлупи лице в шепи и напусна стаята с висок плач. Пирнеро погледна след нея изплашено, докато изчезна зад вратата.
— Мътните го взели, това пък какво беше? — заговори той на себе си. — Че то бяха вопли и ридания, каквито в Пирна никак не са на мода. Тя не иска и да знае за него, това вече е от сигурно по-сигурно. Клетото дете! Трябва ли наистина да я привързвам към някого, който не ще? Не! Ще й кажа, че може въобще да не поглежда към Черния Жерар.
Той се надигна да отиде в кухнята, но не стигна далеч, беше му съдено да си спести това отиване, тъй като влезе онзи, за когото стана дума преди малко — Лешоядовия клюн, ловецът-янки. Дрехите му бяха изпоплескани с кръв, показателен белег, че е взел храбро участие в битката. Пирнеро спря и го огледа от главата до петите.
— Исусе, как само изглеждате! — възкликна той.
Американецът му метна един немного радушен поглед.
— Предполагам, че изглеждам по-другояче от някой, който си е стоял в собата, докато край нашите глави свиреха куршуми. Дай ми един джулеп, ама чевръсто, че това ти е единствената възможност, да не изгубиш напълно моето дълбоко уважение!
— Джулепа ще го имате, ала от дълбокото ви уважение не се нуждая. Аз съм си достатъчно известен като дипломат и военен специалист, че да разчитам специално и на вашето удивление! — След тази декларация Пирнеро закрачи с гордо вдигната глава към тезгяха да налее ракията и поставяйки я сетне пред клиента, запита:
— И как стана изобщо, че се вяснахте при мен? Запитаният се вгледа в съдържателя с изумление.
— Идвам заради джулепа, предполагам.
— Но точно сега?
Американецът присви устни, процеди плюнката толкова близо край носа на Пирнеро, че оня отскочи шокирано и запита:
— А защо не точно сега?
— Струва ми се, че в тоя момент всички се намират вън при индианците.
— Pshaw! Откак се помня, съм виждал достатъчно индианци.
— Но не и церемония като днешната.
— С церемония или без, считам, че индианецът при всички случаи си остава индианец. Сега обаче трябва да поговоря с Хуарес. Той къде е?
— Горе, в стаята си.
— Ще имаш ли добрината да ми кажеш къде е тая стая?
— Ще ви отведа. Следвайте ме, сеньор Лешоядов клюн! — Пирнеро действително прояви любезността да поведе ловеца. Горе почука на вратата, зад която бе настанил президента. Не се чу обаче никакъв отговор, а когато отвори предпазливо, намери стаята празна. Той поклати неодобрително глава.
— Да не е отишъл при индианците? — изказа предположението си. — В такъв случай май ще съм единственият, който не е напуснал своя пост. Там отсреща чувам гласове. Струва ми се, че долавям и този на президента.