Днес той й бе доказал колко я обича. Сега лежеше горе прострелян и изпонамушкан, а искрицата живот едва мъждееше в него. Сега, сега най-сетне звученето на фаталната дума бе заглъхнало в нея и тя чувстваше, тя знаеше, че трябва да бъде негова, без въпроси, без колебание, с непоклатимо, непоколебимо доверие. И все пак не беше отишла при него. Защо ли?
Душата на жената е вечна загадка. Но в случая в решението й не бе залегнала някаква латентност. Резидиля чувстваше как тази любов я връхлита като безкраен, непреодолим порой. Осъзнаваше, беше сигурна, че трябва да се хвърли към любимия и да задържи с високи вопли гаснещия му живот, ала тъкмо това би могло да го тласне безвъзвратно към смъртта, ако все още съществуваше надежда да бъде спасен. Тя се плашеше от мощта на своята любов и ето как лежеше той там горе, сякаш нямаше сърце, което да отправи една-единствена голяма молитва за неговия живот.
Така седеше Резидиля, притиснала здраво ръка към гърдите. Но ето че вратата се отвори. Тя помисли, че баща й се връща, но когато вдигна очи, погледът й срещна Стернау.
— Извинете, сеньорита! — каза той. — Идвам като просител.
Тя се изправи и го погледна въпросително. Стернау беше познавач на хората. Защо тя не отговори? Очите му се впиха изпитателно в нея и по лицето му плъзна лека усмивка.
— Имате ли малко ленено платно за превръзки? — попита той.
— Да, веднага! — С тези думи Резидиля побърза към кухнята, а когато се върна и му предаде поисканото, запита: — Не са ли вече всички превързани? Кой ангажира вниманието ви?
— Жерар!
Тя пребледня.
— Толкова ли е зле положението му? — осведоми се с треперещ глас.
— Много зле — изрази съжалението си той.
— О, Боже, нима няма никакво спасение? — Само тези думи успя да промълви и очите й се изпълниха със сълзи на страх и мъка.
— Бог е милостив. Но освен него тук може да се очаква спасение само от още един лекар.
— И кой е той?
— Любовта.
Резидиля пребледня още повече. Сетне по лицето й плъзна тъмна червенина и поток от сълзи заля страните й. Стернау я улови за ръцете и произнесе настойчиво:
— Резидиля, той искаше да умре!
— Жерар? — попита тя с хълцане.
— Да. Той тръгна съзнателно, преднамерено към смъртта. Докато ние останалите се биехме зад укреплението, той остана отвън.
— О, Господи, защо?
— Не знам. Но вие знаете или най-малкото се досещате. Той се остави доброволно на куршумите на неприятеля. Защо го мразите?
— Да го мразя? Него да мразя?
При тези думи Резидиля скри лице зад ръцете си, а хлипанията почти задавиха гласа й.
— От дълго време ли го познавате? — поднови въпросите си Стернау.
— От неотдавна, но достатъчно дълго.
— Знаете ли къде е живял по-рано?
— В Париж.
— И какъв е бил там?
— Да, сеньор, той беше искрен. Нима и вие го знаете?
— А мога ли да узная също, защо не сте му простила?
— О, ама аз отдавна съм му простила!
— И въпреки това го отбягвате, когато толкова много се нуждае от помощ!
— Аз не бива да отивам при него! Аз… аз сигурно… не мога да го изговоря — отвърна тя.
— Нещо не проумявам, но както и да е. Когато днес започна битката, той ме помоли да ви предам неговия поздрав, ако загине. Той е още жив, но аз все пак ще ви го предам и това е поздравът на един мъртвец.
С тези думи Стернау се обърна и закрачи към вратата. Тогава Резидиля се спусна след него и помоли със сърцераздирателен тон:
— Сеньор Стернау! Ама аз не бива да отивам при него, защото сигурно бих го убила.
По лицето на Стернау отново пробяга мимолетна усмивка и той постави ръка на главата на момичето.
— Нямате вяра в силата на самообладанието си?
— Моят плач би отнел остатъка от живота му.
— Мое дете, вие не се познавате, жената е силна в страданието. Елате! Вие няма да го убиете, напротив, ще му вдъхнете живот.
Стернау я улови под ръка и я изведе от стаята. Резидиля не бе в състояние да се противи и го последва безволево до вратата, зад която лежеше любимият. Но там спря нерешително, изпълнена със страх и каза, почти треперейки:
— Сеньор Стернау, не смея!
— Почакайте, аз ще надникна предварително! Той влезе, оставяйки я с неизразими чувства в сърцето. След малко лекарят отвори вратата.