— Влезте, сеньорита! — помоли той тихо.
Резидиля пристъпи вътре. Там лежеше Жерар, омотан в бинтове и платнени ивици. Главата му също бе превързана с бяло сукно. Само лицето оставаше открито и бледнината на смъртта страшно контрастираше на гъстата черна брада. Страните бяха дълбоко хлътнали, а очите затворени. Ледени тръпки побиха Резидиля. Да, Стернау имаше право. Тя си бе мислила, че при първия поглед върху него ще се строполи. Сега усещаше, че това е невъзможно, сякаш тялото й бе от лед, а краката тежаха като олово. Голямо усилие й костваше да се движи, струваше й се, че мина цяла вечност, преди да стигне леглото.
Стернау сне превръзката на главата и сложи нова. Резидиля му помагаше. При движенията ръката й леко докосна бледата страна на Жерар. И сякаш разпознал любимата по това докосване, той прошепна тихо:
— Резидиля!
— Отговорете! — помоли Стернау. — Откак лежи тук, не е отварял очи.
Тя се наведе над ухото му.
— Добри ми, скъпи, Жерар! — изрече тихо. Тогава той бавно повдигна клепачи и безсилният мъртвешки поглед се спря на нея.
— О, сега няма да умра! — промълвиха устните му. Резидиля не се посвени от присъствието на Стернау. Нежно прилепи уста към безкръвните устни на болния и проговори.
— Не, ти не бива да умираш, мили Жерар, защото без теб и аз не бих могла да живея. Ти ще оздравееш и ще видиш, че си ми по-скъп от всичко на земята.
— О, Господи, това трябва да е Раят! — изговори полека Жерар сетне отново затвори очи.
Внезапното щастие се оказа прекомерно за неговите слаби сили и съзнанието му отново потъна в мрак.
— Сеньор, сеньор, той умира! — извика Резидиля, обхваната от страх.
Но Стернау я успокои.
— Не се плашете, сеньорита! Той е само в безсъзнание. Това не му вреди, напротив, укрепва го. Останете ли при болния, не губя надеждата, че ще оздравее.
13. Завземането на хасиендата
Няколко дни по-късно равнината, простираща се северно от Монклова, потрепери под ударите на копитата на галопиращи коне. Триста ездачи препускаха по откритата, обрасла с къса нежна трева прерия. Бяха облечени кой как намери и различно въоръжени, но както изглежда образуваха един съпринадлежащ отряд.
Начело яздеха трима мъже — двама възрастни и един по-млад. Единият от възрастните беше Пабло Кортейо, а младият — Хосефа, неговата дъщеря, облечена в мъжки дрехи, а и по мъжки маниер седеше на седлото. Това изглежда не й беше леко, както се разбираше от несигурната й стойка. Третият не беше чак на годините на Кортейо. Лицето му имаше неприятни и отблъскващи черти. Беше въоръжен до зъби и с вид на човек, с когото не можеше безнаказано да се отнасят. По всичко личеше, че в момента физиономията му е придобила по-мрачен израз от обичайния. Пронизващите му очи обхождаха със зорък поглед хоризонта и се връщаха недоволно на близката околност.
По едно време мексиканецът изръси едно проклятие и подхвърли:
— Кога ще има край тая проклета езда, сеньор Кортейо?
— Потърпете само още малко. — отговори онзи — Сега ще завием наляво и ще можем да слезем от конете.
— Къде? Та аз не виждам хасиендата!
— Погледнете отсреща наляво! Виждате ли тъмната ивица? Това е гора.
— Гора? Значи смятате, че трябва да отсядаме в някаква си гора? Аз Ви доведох хората си, за да струпат хубава плячка покрай службата си при вас, а не да се мотаят по горите.
— Че кой Ви е казал пък това? Става въпрос за кратък престой, а не за дълго пребиваване в гората.
— Дори и този престой не е нужен.
— Така ля мислите? А какво ще стане, ако в хасиендата има французи?
— Demoaio, това е вярно! Те са плъзнали навсякъде наоколо. Но според мен хасиендата дел Ерина е разположена доста изолирано. Какво ще правят там французите?
— Да, разположението й е уединено, но все пак северно от окупираната Монклова. При това положение е близко до ума, че неприятелят ще я завладее, за да разположи едно отделение като аванпост.
— То навярно не би било голямо.
— Действително се очаква да е така. Същевременно е вероятно в този случай неприятелят да укрепи хасиендата.
— Хм, може би имате право. Да изпратим тогава един съгледвач да събере сведения. А сега да ускорим ездата, та да стигнем по-бързо гората!
Макар и да имаше същия вид от по-ранните години, хасиендата дел Ерина днес предлагаше един не много миролюбив изглед. На всеки ъгъл бяха изкопани окопи, в които стоеше на пост по един френски часовой, а из двора се търкаляха известен брой войници, определени да бранят хасиендата под командата на един капитан. Последният седеше горе в трапезарията и разговаряше с хасиендерото и неговата приятелка Мария Хермоес.