Арбелец лежеше уморено в един хамак. Откак изгуби детето си, той доста се бе състарил. Косите му бяха дълги и снежно бели, с почти прозрачния нюанс на лед. Фигурата му бе изсушена и сгърбена. И на старата Мария се бяха отразили годините, но изглеждаше далеч по-жизнена от своя господар.
Офицерът не беше много възрастен, ала посредствен човек — нито добър, нито лош, не умен, но не и глупав. Току-що напусналият го войник му бе връчил някакво запечатано писмо, доставено от един кавалерист.
— Ще ме извините, но трябва да го отворя! — каза той на Арбелец — Службата преди всичко.
Капитанът разпечата плика. Докато го четеше, лицето му прие напрегнат израз. Сетне сгъна отново листа, прибра го и подметна:
— Получих една новина, която ми е както приятна, така и неприятна.
Арбелец го погледна, без да го подкани с някой въпрос да говори. Б присъствието на французите той се пазеше да не заподозрат, че е привърженик на Хуарес.
— Понеже знам, — продължи французинът, — че не сте враждебно настроен към нас, ще си позволя да ви кажа за какво се касае. Сигурно ви е известно докъде са окупирали страната нашите войски?
— До Чиуауа — отговори хасиендерото с потисната въздишка.
— Така е. А може би сте чул, че бившият президент Хуарес е забягнал досами границата на страната?
— Да, до Ел Пасо дел Норте.
— Да го прогоним и оттам, беше нашата задача. Трябваше или да бъде пленен, или изтикай в Северна Америка. Ето, че това вече се е случило.
— Ах, наистина ли? Той е… пленен?
— Не, за жалост не.
— Значи прогонен?
— Да. Пасо дел Норте е наше притежание, както ме известяват тук. Освен това навярно знаете онзи разположен край Рио Гранде форт, който се казва Гуаделупа?
— Да, зная го — отвърна хасиендерото, ставайки още по-внимателен.
— Той също е паднал в нашите ръце. Следователно сега цялата северна граница е в наша власт. Там, както прочетох, сме извоювали няколко победи. Пасо дел Норте и Гуаделупа са наши. В едно сражение сме унищожили един отряд от хиляда ловци и враждебно настроени апачи и накрая в ръцете ни паднал известният генерал на Щатите — Ханърт, който трябваше да отнесе пари на Хуарес.
Педро Арбелец се постара да прикрие уплахата си.
— Значи са спипали парите? — запита.
— Разбира се, пишат ми, че са доста милиончета.
— В такъв случай ви желая щастие, сеньор капитане.
— Благодаря, мосю! Та то и друго не се очакваше, освен пълна победа навсякъде. Нашата славна армия е получила школовката си по всички кътчета на земята. Ние пожънахме победи в Африка, Азия и Америка; Европа трепери пред нас; някакъв си Хуарес с шепа диваци, просто ще бъде пометен и смазан от нас.
В този момент влезе един ушерофицер, водещ някакъв безобидно изглеждащ човек и доложи:
— Капитане, този мъж току-що пристигна. Иска да говори със собственика.
По време на това съобщение очите на капитана бяха отправени към унтерофицера. Непознатият използва възможността да даде на хасиендерото незабелязан знак. Вярно, Арбелец не разбра знака, но си каза, че човекът е воден насам от някакво намерение, което трябва да остане скрито за французите и реши да го подпомогне. Офицерът се обърна към човека:
— Ние сме аванпост и не бива току-тъй всеки да се пропуска. Кой си?
— Аз съм беден вакуеро от околностите на Касташоела, сеньор — увери тържествено запитаният.
— Каква работа имаш насам?
— На моя господар се случи нещастие. Няколко от най-добрите му стада побягнаха заедно с бизоните и той сега вече не се нуждае от толкова пастири, колкото по-рано. Освободи известен брой хора, сред които за жалост съм и аз. Познавам сеньор Арбелец като човек, който плаща добре и се отнася както трябва с хората си. Ето защо, дойдох да питам, мога ли да постъпя на работа при него.
— Имаш ли някаква легитимация или документ за освобождаване?
По физиономията на човека пробяга особена усмивка, но той отговори смирено:
— Сеньор, във Франция може да се постъпва така, но в Мексико никой не пита за такива неща. Да поискам такъв документ, означава да стана за смях.
— За съжаление, аз трябва да се придържам не към вашите порядки, а към моите предписания. Тук мога да допусна само хора, които са в състояние да се легитимират.
Тогава хасиендерото се намеси. Той наистина не познаваше човека, ала въпреки всичко каза:
— Сеньор, за този човек не е необходима легитимация. Аз гарантирам за него.
— Това е нещо друго, мосю. А знаете ли и как се казва?