— Благодаря, сеньор. Не се нуждая от нищо друго, освен от почивка и от по-добър кон. Тия две неща Вие вече ми предложихте. Доволен съм.
Той се оттегли. Когато беше затворил вратата зад себе си, Мария заговори:
— Знаете ли, сеньор, че се впускате в опасно начинание? Ако французите открият, че човекът е пратеник на Диас?
— Би било много жалко. Но какво ще напакости на мен?
— Та нали заявихте, че познавате и него и брат му.
— Вярно е. Но в това все още не съзирам никаква опасност. Нима мога да знам, че човекът, който иска да постъпи при мен на работа, е, тъй да се каже, шпионин?
— Хм. Огледахте ли го внимателно? Хареса ли ви се?
— Да ми се е харесал? Я стига, да не съм жена, сеньора — пошегува се Арбелец.
Мария Хермоес бе принудена да се усмихне, но продължи загрижено:
— Не това имах предвид. Разгледахте ли очите му? Неговият поглед не е добър. Такъв един непрекъснато шарещ.
— Хмм, да. Очите му бяха доста неспокойни, обхождаха стаята, сякаш търсят нещо, а не го намират.
— Това и на мен направи впечатление. Имаше двулични, вероломни очи. Аз не бих му оказала доверие.
— Няма и да е необходимо. Той ще си почине и отново ще тръгне. Дали е добър или лош, не ни влиза в работата.
Междувременно Армандо се бе присъединил към каубоите, които обитаваха приземния етаж. Той получи храна и питие и в хода на разговора разбра всичко, което го интересуваше. По-късно напусна къщата и се отправи при другите пастири, които бяха насядали по обичая край огъня. Тук допълни сведенията си и до вечерта беше достатъчно осведомен. Сега се опъна на тревата, уви се и даде вид, че ще спи. Никой не го беше грижа за него и това му бе добре дошло.
Така настъпи полунощ. Вакуеросите спяха и Армандо можеше да се отдалечи, без тръгването му да обърне на някой внимание. Той направи един завой, да не го забележат френските часови и като се намери срещу входа, закрачи в права посока в нощта. Не беше стигнал кой знае колко далеч, когато съгледа някаква тъмна маса пред себе си.
— Стой! Кой е там? — запита полугласно един глас. Тъмната маса се състоеше от хората, които търсеше.
— Аз съм, Армандо! — даде да го разпознаят той.
— Най-после.
Този възглас дойде от устата на Кортейо, който стоеше недалеч и сега приближи с дъщеря си и мексиканеца, яздил през деня до него.
— Как стоят нещата? — запита той.
— И зле, и добре — обясни шпионинът. — Хасиендата е окупирана от французи. Преброих към трийсеттина човека.
— Че то, тогава съвсем не е толкоз лошо. Кой е предводителят им?
— Някакъв капитане, който хич не изглежда да е голям герой.
— Ще му видя сметката. А ти не разбра ли как им е щукнало да се насадят точно в хасиендата?
— Третират я като аванпост.
— Това не е добре. И въобще всичко е, както го предвиждах. Хасиендата е разположена до границата. Ако им я отнемем, скоро ще имаме нова визита и ще трябва здравата да се тупаме.
Мексиканският предводител — до този момент мълчал — се обади:
— Налага се да се примирим. Нещата си имат и добрата страна. Заемем ли този преден пост, ще получим пряка връзка с Рио Гранде. Това е от голямо предимство за нас.
— Имате право. Необходимо е само да разположим достатъчно силен гарнизон в хасиендата, че да не могат да я заемат отново. Та нали тя ще образува базата, от която ще се зачеват моите мероприятия. Добре ли се пази?
— Доста небрежно — отвърна шпионинът. — На четирите ъгъла са изкопани окопи. Във всеки стои по един часовой, това е всичко. Останалите се търкалят из двора и хъркат.
— И капитане?
— Не, той се е наместил в една стая в постройката.
— А с вакуеросите как стои въпросът?
— Неколцина спят в приземния етаж, други на открито.
— Говори ли лично с хасиендерото?
— Да. Той е наивен човечец и повярва на всичко, което му надрънках. Освен това нямаме причина да се опасяваме от неговата храброст. Той е болен и слаб, свит, сякаш смъртта върви подире му.
— Значи няма да ни е тежка задачата — обобщи предводителят. — Конете ще оставим временно и ще се промъкнем пеша. Ще наръгаме четиримата часови, да не вземат да вдигнат тревога, след което се нахвърляме върху останалите. Но как ще постъпим с вакуеросите? И тях ли да пречукаме?
— Непременно! — обади се Хосефа.
— В действителност това не е нужно — отвърна Кортейо. — Аз ще стана собственик на хасиендата и тези хора ще са ми необходими за закрила на стадата.
— Тогава от мен да мине, ще ги оставим да си живуркат — изрази великодушие мексиканецът. — Няма да седнем да трепем само за развлечение, я. Най-главното е да се сдобием с плячка и тук споразумението, че всичко, което се намира в хасиендата, ни принадлежи, си остава.