— С изключение на Арбелец и Мария Хермоес — вметна Хосефа.
— Съгласен! И тъй, да започваме!
Няколко минути по-късно хората настъпваха към хасиендата. Тя бе обкръжена, след което мексиканците започнаха да прехвърлят предпазливо оградата. Но не им било писано да осъществят неусетно намеренията си.
Един от часовите се бе изправил на бруствера и се взираше в почти непроницаемия мрак, когато му се стори, че долавя някакъв неясен, странен шум. И понеже не можеше да вижда поради тъмнината, легна на земята и се заслуша. Сетне шумът стана по-отчетлив. Той приближаваше и звучеше като стъпки на много хора и точно пред него заскърца и оградата.
— Halte-ia! Qui vive? — Извика той силно. — Стой! Кой е там? Остана предпазливо на земята, стиснал пушката готова за стрелба и зачака отговор. Такъв не последва. В продължение на няколко секунди всичко беше безмълвно. После скърцането се поднови.
— Кой е там? — запита повторно. — Отговаряй или стрелям! — В същия момент видя право пред себе си да се появява над оградата една глава. Някакъв човек искаше да се спусне вътре. Вдигна рязко пушката и натисна спусъка. Изстрелът шумно раздра нощта. Разбудени, войниците наскачаха от постелята и сграбчиха оръжията, ала твърде късно — Едва бе прозвучал изстрела, силен глас извика отвън:
— Caramba! Ама че глупаво! Хайде вътре, напред! — Беше мексиканският предводител. Хората му се подчиниха. Веднага щом чуха призива, прехвърлиха палисадата и се спуснаха към французите, които независимо от тъмнината различаваха от своите хора. Екнаха няколко безполезни изстрела, разнесоха се проклятия, тук-там прозвуча агонизиращ крясък, после настана тишина.
Няколко прозорци на хасиендата се осветиха. Един бе отворен. Стреснат посред сън, капитанът бързо запали свещ и погледна надолу. Главата му ясно се открояваше на светлината.
— Какво става там долу? Защо се стреля? — провикна се той.
— За да си покажеш тиквата, дървеняко! — отзова се мексиканецът.
С тези любезности се прицели и дръпна спусъка. Куршумът прониза главата на офицера. Нито един от французите вече не беше между живите.
Спящите в приземния етаж вакуероси наставаха при първия изстрел и запалиха незабавно няколко трески борина. Втурнаха се да излязат, ала на вратата ги пресрещна Кортейо:
— Назад! Ние сме приятели!
— О, Dios! Сеньор Кортейо! — позна го един стар каубой.
— Да, аз съм. Ние пометохме французите. Надявам се, че сте добри мексиканци и държите за нас. Къде е Арбелец?
— В своята спалня вероятно.
— Дай борината!
Старият остави да вземат от ръката му дългата треска. Когато видя кой следва Кортейо, възкликна изненадан:
— Сеньорита Хосефа! Какво чудо!
Девойката не обърна внимание на удивлението му. Тръгна след баща си. Педро Арбелец естествено се бе разбунил от изстрела. Скочи от леглото и запали свещ. Пропукаха още няколко изстрела. Следователно се касаеше за сериозен инцидент. Нахлузи набързо дрехите и вече се канеше да напусне стаята, когато влезе Мария Хермоес.
— О, сеньор, какво може да се е случило? — запита разтревожено.
— Не зная — отговори той.
— Но това е битка! Чувате ли виковете?
— Битка? С кого ли пък ще се бият французите? Кой ще нападне хасиендата? Сигурно е възникнало някакво недоразумение.
— О, в такъв случай изстрелите биха престанали. Чухте ли онзи крясък? Боже мой!
— Santa Madonna, това беше предсмъртен крясък!
— Сега отново и още един!
— По стълбите се качват хора. Кои ли може да са? — Педро Арбелец поиска да излезе, ала вратата вече се отваряше. На прага застанаха две особи, осветени от парче борина.
— Кортейо! — извика Арбелец стъписан.
— Хосефа! — възкликна Мария Хермоес. Въпреки предрешването веднага позна девойката.
В ръката си Кортейо имаше запънат револвер, дъщеря му също. Зад тях се виждаха мрачните лица на неговите мексиканци.
— Да, аз съм. — потвърди, като влезе и затвори след себе си и Хосефа вратата.
— Боже мой, какво искате? — запита Арбелец.
— Веднага ще разберете. Нека поседнем!
— Да, да седнем! — добави Хосефа, когато се намести на един стол и огледа студено изплашените хора с кръглите си кукумявски очи. — Кой ще води разпита, татко?
— А-а, искаш да си направиш шега — ухили се той. — Добре, говори ти!
Давайки й думата, Кортейо се изтегна на един хамак и хвърли горящата борина на пода. Тук тя беше безполезна, тъй като гореше свещ. Докато си играеше с револвера, очите му се спряха с израз на жлъчна ирония и ненавист на Арбелец и Мария. През това време дъщерята спусна предпазителя на оръжието и се обърна към Арбелец: