— Питате какво искаме? Ще проведем над вас и онази там съд — Хосефа посочи Мария Хермоес.
— Шегувате се, сеньорита — рече Арбелец. — Ние нищо не сме ви сторили. Учуден съм да ви видя тук, сеньор Кортейо. Ще имате ли добрината да обясните появата си в моята хасиенда?
— Аз ще ви дам обяснението вместо татко — отвърна Хосефа. — Чухте ли напоследък нещо за нас?
— Да — потвърди старецът. — Но необходимо ли е да го споменавам? И бездруго не повярвах.
— Кажете го! Заповядвам ви! Старият отстъпи крачка назад.
— Заповядвате? Във всеки случай аз съм този, който раздава заповеди тук!
— В това отношение много се заблуждавате — отговори Хосефа надменно. — Сега аз съм господарка на хасиендата дел Ерина, която искахте да ни отнемете с измама!
— Ако смятате да продължавате с тоя тон, ще повикам вакуеросите!
— Повикайте ги! — подигра се Хосефа.
Арбелец пристъпи към вратата. Но когато я отвори, го изгледаха дивите лица на неколцина гуериляси, застанали тук по заповед на Кортейо. Той отскочи стреснато.
— Какви са тези хора? Какво търсят тук?
— Това е моята почетна гвардия — поясни Хосефа. — Ще ми се да ви кажа, че нападнахме хасиендата с триста мъже. Французите са избити и вие се намирате в наши ръце.
— Аз? Във ваши ръце? Лъжете се, сеньорита. Може да сте нападнали и избили французите, аз обаче съм свободен мексиканец, комуто не можете да сторите нищо!
— Вие сте, който се лъже! Не сте свободен мексиканец, а наш пленник. Отбележете си това! Отговорете на предишния ми въпрос: Какво чухте за нас напоследък?
Педро Арбелец можеше само да влоши положението си. Пленник бил на тези хора? По-преди би се отбранявал, ала сега бе стар, слаб и болен, липсваше му силата на прежните години. Виждаше оръжията в ръцете на двамата, чуваше дивашките ревове, викове и ликуващи крясъци, носещи се от помещенията на хасиендата и това увеличи неговото объркване.
— Отговаряйте! — повели Хосефа. — Какво сте чули?
— Че сеньор Кортейо иска да става президент — отговори Президент, Ха! Цяло Мексико ще принадлежи на него и мен! Тази хасиенда бе завзета най-напред, защото си е наша собственост.
— Моя е! Аз съм я купил!
— Докажете го!
— Вече съм го доказал, притежавам покупен акт.
— Който е фалшифициран. Не сте купил хасиендата, по-скоро тя ви бе подарена, а покупният акт е издаден само за очи.
— Дори и така да е: хасиендата е мое притежание. А даже и да са невалидни правата ми, ще се върне на граф Родриганда, не на вас!
— Ба! Каквото принадлежи на графа, е и наше! Това не можете да разберете наистина!
— О вече добре го съзнавам! — кипна Арбелец.
Гневът го бе завладял и започна да става по-смел.
— Съзнавате го? Хайде бе! — подигра се тя. — Само колко умно от ваша страна!
— Да, съзнавам го, — прогърмя. — Познам вашата низост и прозирам цялата чудовищна измама. Подхвърленият граф Алфонсо е един Кортейо. Ето защо вярвате, че онова което принадлежи на Родриганда, принадлежи и на вас. Или ще отречете?
— Да отричаме? Пред вас? Та вие не сте с ума си. А каквото надрънка един побъркан, не е нужно нито да се потвърждава нито да се отрича. Значи наистина сте купил хасиендата, скъпи ми сеньор Арбелец, и имате документ?
— Да. И който е добре съхранен.
— Дошла съм да го изискам от вас.
— Не е в къщи!
Хосефа подскочи от стола, сви юмруци и изсъска на Арбелец:
— Аха, няма го в хасиендата? Къде тогава?
— Документът се намира в сигурни ръце заедно с моето завещание. Не си правете труда!
Гневът на Хосефа нарасна, очите и мятаха мълнии.
— Съставил сте завещание? И сте определили наследник, комуто да принадлежи хасиендата? Кой е той?
— Тайната на завещанието си човек не разтръбява, сеньорита.
— Ще ви натикам в най-дълбокия зимник. Ще ви измъчвам, изтезавам и инквизирам по всички методи. Бавно ще гаснете от глад.
— He се страхувам от смъртта.
Хосефа се изсмя сардонически.
— Старостта те е докарала до немощ — каза, — и вече не знаеш какво говориш. Но когато ударите на бича започнат да късат месата на гърба ти, поне ще можеш да изречеш това, което искам да чуя. С теб приключих. Сега тая!
Старата почтена Мария Хермоес бе изслушала този разговор с трепет и страх. Познаваше Хосефа, знаеше какво може да се очаква от нея и, че не се стъписва пред никоя жестокост. Сега идеше нейният ред.