— Тези хора да бъдат заключени в зимника. — произнесе тя.
— Вие ще се погрижете за тая работа. Вържете ги!
Двамата мъже се спогледаха, сетне единият заговори:
— Добре. Само, че ще се съгласите, сеньорита, че ние не сме ваши слуги.
— А какво друго? — запита тя грубо.
— Обещахме да се бием за вашата кауза, но по никой начин не сме се обвързвали с подобна служба.
— Ще ви заплатя.
— Това можеше да се чуе по-рано. Колко предлагате, сеньорита?
— Всеки ще получи по една златна монета.
— Достатъчно е. Но не забравяйте и друго — поискахте да застанем в готовност до тази врата. През това време останалите плячкосват къщата и ние няма да получим нищо от онова, което заграбят.
— Имате предвид, че трябва да ви обезщетя? Ако ми се подчинявате, няма да получите по-малко, отколкото ви се следва.
— И колко ще е то, сеньорита?
— Нека първо видя каква плячка ще сдобият другите. Ще останете доволни от мен.
Двамата мексиканци се съгласиха и вързаха ръцете и краката на Арбелец и Мария Хермоес. Те се оставиха, без да окажат съпротива. Арбелец не мърдаше. Беше в безсъзнание. Под вълненията на този неочакван поврат, сломеният от горест мъж бе рухнал.
— Мъртъв ли е? — запита безчувствено Хосефа.
— Нека видим!
Гуериля се наведе и прегледа хасиендерото.
— Не е мъртъв. — поясни после. — Още диша.
— А ето предплатата.
Хосефа измъкна една копринена кесия и извади две златни монети.
— Благодаря, сеньорита! — произнесе събеседникът й. Какво да правим с тоя?
— Отнесете и двамата! Все ще има място в някой зимник, където да го напъхате на топло, заедно със старата кранта. Нека двамата гладуват, докато ги напусне последният дъх.
Единият взе Арбелец на ръце, другият — Мария Хермоес, а Хосефа ги последва. Промъкнаха се през вилнеещата сган към един зимник, където затвориха двамата пленници. Ключа взе Хосефа.
— Още днес ще получите обезщетението си. — каза на двамата си съучастници. — Не е нужно всеки да знае, какво се е случило. За мълчание ще бъдете двойно възнаградени.
Тръгна по тъмните стъпала и мъжете бавно я последваха. Когато бе изчезнала, единият спря и измърмори:
— Любопитен съм колко ще ни плати сеньорита Кортейо. Другият замълча. Поради това първият продължи:
— Е, защо не отговаряш?
Запитаният пое дълбоко дъх и отвърна:
— По дяволите да върви цялата тая история!
— Как тъй? Че малко ли ти беше тая златна пара? Бързичко беше спечелена.
— Бих искал да не съм я спечелил!
— Caramba, не мислех, че си сълзлив и ти се мотаят такива бръмбари в главата!
— Слушай, ти ме познаваш. Не съм фасонлия и много ме е яд на някой да реве на друг щуротията, наречена съвест. Запрях стария с най-голямо удоволствие, защото ми беше платено. Ама като си помисля, че трябва да пукне от глад, все пак ми става жал за него.
— Глупости! Впрочем сеньоритата има право. Не е необходимо всеки да знае, какво се е случило.
— От мен със сигурност никой няма да узнае.
— От мен също. Ама и тая девица е истински демон. Горко на народа, ако баща й стане президент!
— Президент? — изсумтя другият. — Това няма да стане през целия си живот. Макар, че хич не ми дреме кой ще управлява страната. Тръгвали сме с тоя Кортейо, заради добрата заплата и да изживеем някое приключение. Това е всичко. Но да участваме във всяка мерзост на тоя честолюбив глупак, няма да я бъде.
— Ти си прав. Но да видим все пак дали няма да закачим нещо и от плячката. Всяко нещо си е с времето, угризенията на съвестта също. Ще ида да хвърля едно око какво мога да отмъкна. Мъжете се разделиха. Единият тръгна да дири плячка. А другият с мрачна физиономия си проправи мълчаливо път през суетящите се насам-натам грабители, зави зад ъгъла на къщата и промърмори:
— Тоя старец няма да го забравя през целия си живот. Струва ми се, че и насън ще ми се явява.
Продължи да върви замислен, потръпна и продължи:
— Насън? Хм, може би дори в последния ми час.
— Последния час? Някои казват, че тогава свършва всичко, други пък, че тепърва почва нов живот. Caramba, ако човек трябва да замъкне на оня свят всичко, с което тук се е накиснал! И тоя Арбелец ще ми се овеси там горе, и все ще ми е пред очите, защото аз ще съм причина да хвърли топа от глад. От глад? Хмм, все пак не е задължително това да се случи!
Закрачи зад къщата, оглеждайки зидарията, а когато стигна до малък отвор, разположен ниско над земята, спря отново и изръмжа:
— Това ще е сигурно отдушникът на килията. Какво ли, ако спусна нещо за ядене? Могат да се доставят и няколко шишета с вода, стига човек да има предвидливостта да ги върже на някоя връв. Да, довечера, когато навсякъде стане тъмно, ще го сторя, заради смъртния си час и стареца, когото иначе през целия си живот няма да мога да залича от паметта си.