14. Фатална вест
Хасиендата се намираше във властта на Кортейо, ала всичко, което не бе надлежно закрепено, мексиканците обявяваха за своя собственост. Едва когато всеки задели своето, помислиха за отстраняването на мъртвите французи. Те бяха зарити край потока.
На следващия ден допълнително пристигнаха наемници, изпратени след Кортейо от доверените му хора. Тук той вече бе стъпил здраво с крак и въпросът сега бе да заздрави позиции и на север. По тая причина пое със сто ездачи по пътя за Рио Гранде да проведе възнамерявалата експедиция срещу лорд Дридън. Хосефа остана да го замества, доколкото можеше.
— Вярно ли? И то наскоро? Значи човекът още не се е върнал?
Щастлив от носената новина, Анселмо пришпорваше коня да бърза, въпреки очевидната му умора. Но следващият ден мина и едва вечерта стигна в близост до хасиендата. Сега отново смушка коня с шпори и пристигна в галон до портата, която намери затворена. Потропа.
— Кой е там? — запита непознат глас. Вакуерото назова името си.
— Не те познавам — изръмжа се отвътре.
— В такъв случай сигурно си отскоро тук? — запита Анселмо.
— Да.
— Е, хайде тогава отваряй! Аз съм вакуеро на сеньор Арбелец и идвам от форт Гуаделупа, където сразихме французите.
— Форт Гуаделупа! Французите сразени? Да, да, ти действително си от нашите. Влизай!
Портата бе отворена и резетата отново паднаха след вакуерото. В тъмнината той не забеляза промените, настъпили тук в негово отсъствие. Скочи от коня, пусна го да върви свободно и се упъти най-напред към помещението на вакуеросите. Искаше да им се обади, че се е върнал и после да отиде при Арбелец на доклад. Едва отворил вратата и се закова стъписай, виждайки помещението изпълнено с непознати въоръжени мъже. Той също бе веднага забелязан.
— Ей, кой е онзи? — викна един. — Навярно пак някой нов? С тези въпроси вакуерото бе подхванат и вмъкнат вътре. Смаян до немай-къде, се огледа и предизвика по тоя начин подигравките на останалите.
— Не му сече май много пипето — обади се предишният. — Човече, за да се биеш за Кортейо, трябва да си нещо по-различно.
— Кортейо? — удиви се Анселмо.
— Да. Или идваш по някаква друга причина? При кого всъщност искаш да идеш?
— При моя господар.
— Тъй, тъй. И кой е господарят ти?
Разговорът имаше изгледи да се превърне в разпит.
— Дон Педро Арбелец. — отговори запитаният.
— Педро Арбелец? А, да, това беше предишният собственик на хасиендата.
— Предишният? — слиса се вакуерото. — Че сега друг ли има? Кой пък ще е?
— Сеньор Кортейо от Мексико сити. Човече, струва ми се, че се постресна. Не ти ли допада този сеньор?
— Ох, ще ми се само да знам по кой начин из един път стана господар.
— По кой начин? Ами че много просто: пристигна тук с нас и отне хасиендата на тоя Арбелец.
— Santa Madonna! И къде се намира сега сеньор Арбелец?
— Той ли? Никой не знае. Изчезна.
— Боже мой, при това положение веднага трябва да тръгвам!
Вакуерото понечи да излезе, ала десетина ръце го сграбчиха здраво.
— Я чакай, дядка! С теб нещо не е наред. Ще трябва първо малко да те поразпита човек.
— Да ме разпитвате? Че защо? Аз съм един честен вакуеро.
— Така твърди всеки. За кого се сражаваш? За Базен, Макс, Хуарес или Кортейо?
— За никого. Аз съм вакуеро на моя сеньор Арбелец и се подчинявам единствено на него. Какво ме засягат другите неща?
— Чувате ли го, другар? Човекът е за Арбелец. Трябва да го отведем горе при сеньоритата. Дръжте го здраво! Ще отида да й съобщя.
Съпротивата можеше само да влоши положението на Анселмо. Ето защо се примири и сега само любопитстваше, коя ли ще е сеньоритата, при която щеше да бъде отведен. Хосефа седеше в един хамак в стаята, която си бе избрала и пушеше цигара. Днес отново носеше дамско облекло, от което бе помъкнала цял един самар. В този момент влезе мексиканецът, кош о току-що бе водил долу разговора.
— Извинете, сеньорита! — поде той. — Налага се да направя едно съобщение. Пристигна някакъв, който искал да се сражава за Арбелец. Бил вакуеро на тоя Арбелец.
— Изпрати го горе!
— Аз лично ще го доведа.
Гуериля тръгна и се върна с още един. Двамата водеха Анселмо, комуто бяха вързали ръцете. Онзи стрелна с изпитателен поглед девойката. Той не я познаваше лично и понеже не бе споменато името й, всъщност бе в невидение пред кого се намира.