— Вярно, но забравиха да претърсят джобовете ми. В левия джоб на панталона е пъхнато сгъваемото ми ножче. Остро е като бръснач, но не мога да стигна с ръка джоба.
— Може би аз ще успея, ако се приближиш.
— Да опитаме!
Вакуерото пристъпи към Мария Хермоес, която бръкна с вързаните си ръце в джоба и извади ножа.
— А сега какво? — попита тя. — Не мога да го отворя.
— Дръжте само здраво дръжката, аз ще стисна острието със зъби.
Така и направиха и след многобройни опити успяха.
— Тъй. — рече накрая Анселмо. — Сега ще взема ножа в дясната ръка и ще прережа вашите върви. А като освободите ръцете си, вие ще срежете моите ремъци.
И това стана, и макар да мина дълго, дълго време преди да бъде постигната целта, двамата стояха със свободни крайници.
— Хвала и слава на Бога! — възкликна Мария. — Сега мога да погледна нашия добър сеньор или поне да го пипна. Внимавай само да не настъпиш нещо от нещата, които ни е спуснал непознатият благодетел!
— О хайде най-напред да проверим какви са те! — отвърна вакуерото.
Двамата коленичиха и заопипваха с ръце наоколо.
— Едно хлебче — обади се Мария.
— Шише с вода — оповести Анселмо.
— Още един хляб. Ах, тук пък намерих една лоена свещ.
— Наистина ли, сеньора? Е, в такъв случай непременно ще е спуснат и кибрит. Аха, тук се търкаля нещо, увито в кожа. — вакуерото разтвори пакетчето и опипа съдържанието. — Действително кибрит, все още сух, а и някаква бележка е прибавена! Да запалим свещта, сеньора Мария, и да се поогледаме!
Скоро бе запалена и на светлината откриха още две свещи и още едно шише с вода, а после трето, че и четвърто.
— Слава Богу, все пак няма да умрем от жажда. — въздъхна облекчено Мария. — A сега преди всичко останало да видя какво пише на бележката.
Тя я поднесе към свещта и прочете:
«От един, който е прегрешил спрямо вас. Днес трябва да замина, но съм намерил кой да ви спуска всеки ден вместо мен свещ, хляб и вода. Молете се за мен и ми простете!»
— Кой ли може да е? — попита Мария.
— Най-вероятно един от двамата, които са ви затворили.
— Да, най-вероятно. Господ да му прости! Той е бил длъжен да се подчини. Ама, света Майко Божия, та ние изобщо не мислим за нашия господар!
Те осветиха Педро Арбелец. Тъжна гледка представляваше той. Очите му бяха затворени, а лицето безжизнено и бледо. Не помръдваше. Добрите хорица избухнаха в сълзи.
— О, Небеса, скъпият ми, милият сеньор! Докато нареждаше, хълцайки, Мария взе главата на стареца в ръце, а Анселмо стисна гневно юмруци.
— Какво да правим? — извика Мария. — Нашият добър господар навярно Ще умре.
— Тези неща са божиите ръце. Но много жалко би било.
— Да, добрият, милият сеньор! — хлипаше тя.
— О, не само защото е толкова мил и добър, а и по една друга причина. Има хора, които сигурно ще ни освободят, стига да успеем да издържим известно време. Знам да речем един сеньор Стернау…
Вакуерото преднамерено спря поред изречението и зачака.
— Стернау? — мигновено запита Мария. — Кой е той?
— Един мъж, когото срещнах във форт Гуаделупа. Той е лекар и същевременно изключителен воин.
— Мили Господи, сещам се за онзи немски лекар, който толкова нещо преживя навремето в хасиендата. Той също се казваше Стернау. Но той е мъртъв!
— Знаете ли го със сигурност? По-натам във форта беше и някой си сеньор Мариано, сетне някакъв сеньор Унгер със своя брат, после някой си сеньор Бизоново чело, друг някакъв пък сеньор Мечешко сърце, още някак…
В този миг Мария сграбчи ръката на вакуерото.
— Слушай, да не искаш на всичкото отгоре и да ми се надсмиваш?
Той обаче стисна здраво ръката й и продължи:
— Още някаква си сеньорита Ема Арбелец…
Сега Мария изтръгна със сила ръцете си и се разгневи:
— Мълчи! Нашето нещастие е достатъчно голямо. Словата ти не са в състояние да смекчат тъжната картина. Онзи продължи несмутимо:
— Насетне видях някой си граф Фернандо де Родриганда и Севиля, за когото се говореше, че бил починал. Той обаче е още жив и се връща вкъщи да възнагради старата, вярна Мария Хермоес.
На възрастната жена й дойде прекалено много.
— Умолявам те, в името на Божието милосърдие, — произнесе — да си признаеш честно, че ми говориш всичко това, само за да ме утешиш!
— Дори и през ум не ми минава!
Тогава старата, вярна душа нададе крясък, който би трябвало да има значение на радостно ликуване. Чутото бе твърде велико, твърде могъщо нахлу в нея. Почувства се буквално съкрушена под масата на щастието, под което и мислите за настоящето положение бяха принудени да отстъпят. Докато ридаеше тихо, вакуерото започна да разказва беседата си с Хосефа.