— Е, и говорихте ли с дамата?
Човекът от прерията се настани и кимна.
— В такъв случай си признайте откровено, че сте пратеник на президента!
— Добре де, от мен да мине! Сеньоритата каза, че може да се разчита на вас. Хуарес е на път за насам. Когато го напуснах, се придвижваше към форт Гуаделупа, за да посрещне там французите, тръгнали да го превземат.
— Значи все пак правилно сме предугаждали, че този поход е насочен към форта. Но дали Хуарес ще се справи?
— При всички случаи. Сега със сигурност е на път за Чиуауа.
Монтарио подскочи от радост.
— Насам? Слава и хвала на Бога! Най-сетне му се вижда краят на това злочестие. Кога ще дойде?
— Може би утре.
— Толкова скоро? Сеньор, вие ми създавате радост, за която не мога достатъчно да ви се отблагодаря. Ще донеса една бутилка от моето вино за специални случаи.
— Благодаря, току-що пих вино.
— При сеньоритата? А-а да не мислите, че съм по-малко предан на президента, отколкото тя? Ще ида да донеса две бутилки. Но тук не бихме могли да пием. Много ми се иска времето Ви да позволяваше, ние…
— Ще остана за по-дълго — прекъсна го Малкия. — След полунощ имам още един разговор със сеньоритата.
— Това е добре. Дотогава така ще ви подслоня, че никой няма да подозре присъствието ви, скъпи ми сеньор.
— Но конят ми…
— О, за него никой французин няма да пита, той също ще бъде добре обслужен. Ще имате ли добрината да ме последвате? Тъкмо днес няма кой да ни види.
Над конюшнята имаше една малка, потайна стаичка, към която се отправиха двамата. Съдържателят домъкна две бутилки от «специалното» и те започнаха да бъбрят на чашка, додето дойде известието, че салонът все повече и повече се изпълва с французи.
— Сега за жалост тръгвам — рече Монтарио. — От сърце съжалявам, че ви оставям тук в самота.
— Хич и да не ти е мъка, сеньор! — ухили се траперът. — Хора като нас умеят достатъчно добре да се забавляват.
— Ама вие все пак нямате тук никакъв компаньон.
— О, напротив, имам си, и то извънредно добър и пристоен.
— Че кой пък?
— Ее, мен самият. Ще си прекарам времето отлично с тоя човек, накратко казано, ще поспя. Но ще ви помоля към полунощ да ме събудите.
— Нямайте грижа! Ще дойда да ви повикам точно навреме.
Разделиха се. Слънцето тъкмо беше в заход. Андре погледна през прозореца и промърмори:
— И на днешния ден му върви като на нашите две бутилки тук — и той и те свършват. Я да гаврътнем и последните капки! В главата си имам сякаш стадо коне, които галопират, а в краката… ох, те стават все по-меки и замаяни.
Андре се заклатушка към постелята от сено, след като бе зарезил вратата опъна се и скоро заспа. Необичайното вино бързо бе станало господар на храбрия трапер, който чудесно си поспа, додето го разбуди хлопане по вратата.
— Сеньор, сеньор! — повика се полугласно отвън. Траперът се надигна. Около него цареше мрак, ала въпреки това моментално се ориентира къде се намира, изправи се и закрачи към вратата.
— Кой е?
— Аз. Отворете!
Позна гласа на съдържателя и отвори. Монтарио влезе с малък фенер в ръка и попита:
— Добре ли спахте, сеньор?
— Отлично. Кое време е?
— Току-що мина полунощ.
— Тръгнаха ли си посетителите ви?
— Да. Стана голямо сбиване, ама няма значение. Президентът е наблизо, а сетне ще се освободим от подобни клиенти. Ще ме последвате ли?
— Да, по… хм, не бихте ли бил така добър преди туй да ми почистите костюма от сеното? Знаете, когато човек отива при дама…
— Зная, зная сеньор.
— Съдържателят бързо изчисти своя малък приятел от сламките и го изведе на улицата.
— Вратата отсреща е отворена — осведоми тихо. — Сеньоритата се върна пред пет минути.
— Тогава трябва да побързам.
— Да, вървете! Аз ще изчакам завръщането ви в общия салон.
Андре като сянка прекоси тъмната улица. Когато влезе в коридора вратата зад него незабавно щракна.
— Кой е там? — попита изненадан.
— Приятел — му бе отвърнато. — Аз съм майордомът. Имах заръка да ви чакам.
В същото време запали клечка кибрит и после свещ. Андре сега разпозна стария, който го отведе при Емилия. Тя все още носеше празничните дрехи, с които беше на тертулията.
— Ето, че сте отново тук. — посрещна го приятелски. — Как прекарахте междувременно?
— Спах — усмихна се той.
— И добре сте направил, тъй като нощта ще ви е необходима за езда.
— Значи смятате, че вече мога да потегля?
— Да, дори сте длъжен.
— Случило ли се е нещо, сеньорита?
— Да, нещо много лошо.
— И засяга президента?
— За щастие не непосредствено, но затова пък затворниците.
Тя уведоми, че полковник Ларамел е донесъл заповед, според която през следваща нощ, малко преди разсъмване, те ще бъдат разстреляни на позование известния Декрет от 3 октомври.
Дребният мъж пребледня.
— Боже мой, кой може, кой ще отговаря за това! — извика.
— Тая работа не ни интересува. Пред нас по-скоро стои въпросът как да съумеем да го предотвратим. От утре предобед осъдените тайно, без някой от жителите на града или близките им да има и представа, ще се подготвят за смъртта. В два часа през нощта ще бъдат изведени тихомълком от града и разстреляни. Хуарес може ли дотогава да бъде тук?
— Да, възможно е.
— Или вероятно?
— Сеньорита, ще потегля веднага и ще му съобщя всичко.
— Не е ли пристигнал за срещата, препуснете да го пресрещнете! Аз ще чакам до утре в полунощ. Ако дотогава все още нямам вести от президента ще опитам да спася клетниците по друг начин.
— Какво смятате да предприемете?
— Ще издиря с най-голяма бързина техните роднини и всички верни привърженици на президента. Ще имам два часа на разположение. Време достатъчно да се събере необходимия брой мъже за сразяване на екзекуционния отряд.
— Колко души ще наброява той?
— Едва един ескадрон. Но ще присъстват всички намиращи се в Чиуауа офицери. Искат да бъдат свидетели на това мерзко представление.
— В случай че Хуарес не успее да дойде, няма ли да е по-добре, по-рано да извикате тази помощ?
— Длъжна съм да чакам колкото може по-дълго, преда да тласна гражданите към бунт и кръвопролитие. Та нали Хуарес може да дойде в последния миг.
— Имате право. Незабавно ще потегля.
— Сторете го, сеньор, и помнете, че животът на много мъже зависи от вашата благонадежност! От нещо нуждаете ли се?
— Не, благодаря, сеньорита. Необходимо ли е съдържателят Монтарио да знае как стои работата?
— Не. Той е верен, ала тя е твърде важна.
— Ще изпълня дълга си. Разчитайте на мен! Значи най-късно до полунощ?
— До полунощ! — кимна тя.
— Добре! Адиос, сеньорита!
И преди Емилия да успее да отговори, изскочи през вратата, втурна се покрай слугинята и буквално полетя надолу по стълбите.
— Бързо, за Бога, по-живо! — викна на майордома, който приближи да отвори вратата.
Със същата скорост пресече улицата и се изсипа в салона на вентата, където съдържателят още седеше при мъждивия пламък на една лоена свещ.
— Е? — запита онзи. — Тръгвате ли?
— Да, и то на мига. Беше ли конят ми порядъчно нахранен и напоен? — осведоми се припряно Андре.
— Разбира се. — потвърди Монтарио. — Но какво ви е? Та вие сте целият възбуден.
— Трябва да тръгвам, бързо! Конят ми! — Хукна към двора. В миг крантата бе оседлана, юздите сложени и измъкната па двора.
— Що за бесове са ви прихванали, сеньор? — смая се съдържателят.
— Бесовете да яздя. А защо, по-късно ще узнаете. Ето за пиячката. — Андре бръкна в джоба и извади торбичката.
— Глупости — протестира мексиканецът. — Нищо няма да взема от вас.
— Я стига! Ето!
При тези думи Андре тикна нещо в ръката на Монтарио, смушка коня с шпорите, който се изправи високо на задните крака и се стрелна през портата на улицата. Когато спусналият се след него съдържател стигна там, ударите на копитата вече отзвучаваха в следващата пряка.
— Каква беше тая работа? — промърмори. — Как само се беше разбързал! И на себе си, и на коня може да строши черепа в тая тъмница. Нещо особено трябва да се е случило.
Сетне поднесе ръка към светлината.
— О, Santa Madonna, нъгит, голямо колкото лешник! Като нищо струва двайсет дурос. Човекът има злато! О, Господ да го закриля тази нощ да не си счупи нейде врата и краката!