— Тук? Посред прерията? — възрази предпазливият президент.
— Да. Няма никаква опасност. Вие ще останете тук, а аз и Мечешко сърце ще продължим напред да видим къде се дянаха онези хора.
Стернау хвърли поводите на Гърмящата стрела и закрачи напред. Мечешко сърце, който също бе слязъл, го последва. Прерията тук не беше широка. Тя образуваше само една тясна ивица, чиято периферия граничеше с млада гора, избуяла между стволовете на исполински дървета. Преследваните бяха изчезнали навътре. Стернау се насочи към окрайнината на гората и се запромъква по протежението й. Апачът го следваше плътно. Тук под дърветата бе почти тъмно, а след няколко минути се спусна и нощта. Скоро забелязаха право пред себе си някаква ярка светлина, която се процеждаше между дърветата.
— Там е. — обади се вождът. — Да се разделим, така ще стане по-бързо.
— Къде ще се срещнем?
— Под дървото, до което стоим в момента, стига да не се засечем по-рано от другата страна.
— Как ще вървим?
— Ти надясно, аз наляво. Да опитаме, преди всичко, да узнаем къде са конете! Пръхтенето им може да ни издаде.
Миг по-късно апачът беше изчезнал. Стернау продължи да се промъква сам. Преминаваше безшумно от дърво на дърво и се ослушваше дали хората от лагера са още в движение или са насядали. Изглежда бе последното. Той приближи дотолкова, че видя ясно всичко пред себе си. Преброи петдесет души облечени п носията на страната, но имаха вид на хора, събрани от кол и въже от различни краища. Стернау легна на земята и запълзя напред, докато стигна толкова близо, че между него и тях оставаха само няколко дървета и можеше да чува всяка дума. Двама, които седяха недалеч от него, разговаряха високо помежду си.
— Аз пък ти казвам, че сме объркали пътя — рече единият.
— Глупости! Вече съм бил в тая местност и я познавам.
— Въпреки това щеше да е по-добре, ако бяхме поразпитали, а не да се осланяме само на теб. Какво ще каже сеньор Кортейо!
Стернау трепна като чу това име. Някакъв Кортейо ли имаше тук? Да не би техният враг Пабло?
— Кортейо? Я стига! — отговори другият с явно пренебрежение.
— Или пък неговата дъщеря, очарователната сеньорита Хосефа.
Стернау отново потрепна. Бяха споменали Кортейо и неговата дъщеря Хосефа.
— Какво ли пък ще ми влиза в работата — чу да казва другия.
— Струва ми се, че май си влюбен в нея, а? — прозвуча ухилено.
— Трябва да съм си изгубил акъла.
— Ама все носиш портрета й в себе си.
— Така, както и всички вие — да мога да удостоверя, че съм Heroic привърженик.
— Да, и да станеш министър, когато оня стане президент на Мексико.
— Я не се занасяй! Макар и да не съм по-глупав от останалите, а министър обикновено избират не измежду най-умните. Впрочем не е съвсем невъзможно той да постигне нещо. Защо ли тръгна на север?
— Ами най-напред, за да отмъкне парите на оня англичанин.
— И пушките.
— Които са предназначени за Хуарес, ха-ха-ха. Запотекът здравата ще освирепее, като разбере, че противникът му го е изпреварил.
Стернау вече бе чул достатъчно, за да се ориентира в нещата. Ето защо запълзя обратно към дървото, под което трябваше да се срещне с апача. За някой друг би било трудничко да го открие сред тоя мрак. Но не е и за вярване какво умение притежава в това отношение един опитен ловец. Той е ръководен от един първичен инстинкт, който в много случаи оказва прекрасна помощ на острия ум. Не се наложи да чака дълго и Мечешко сърце приближи.
— Моя брат може да тръгва. — прошепна той.
Те се измъкнаха от гората на открито в прерията, която вече също тънеше в мрака на нощта.
— Пет пъти по десет мъже. — произнесе апачът.
— И аз преброих точно толкова. — извести Стернау — А конете?
— Вързани са в гората на два пъти повече от десет пъти по десет крачки от огъня.
— Моят брат подслуша ли хората? Чу ли той нещо важно?
— Един говореше за някакъв хасиендеро, който бил осъден да умре от глад. Каза, че постоянно вижда пред себе си лицето на затворника.
— Нехранимайкото сигурно е подхванал някое злодеяние и сега съвестта го терзае. Нещо друго иначе чу ли моят брат?
— Не. Трябваше да потърся животните и после дойдох при теб.
— Да вървим тогава бързо при нашите.
— Моят бял брат повече ли е подслушал от своя червен приятел? запита апачът, докато крачеха нататък.
— Да, много повече. Ще го съобщя на Хуарес, тогава ще го чуе и моят брат.
Мечешко сърце се задоволи. След късо време се натъкнаха на своите хора, които ни очакваха с нетърпение.
— Открихте ли ги? — осведоми се Хуарес.