— Но като говоря за зет, имам предвид порядъчен мъж! Не някой дрипльо и парцалко като оня дългуч, който прескача чат-пат насам!
Пирнеро не забеляза, че по страните на дъщерята плъзна лека руменина. «Дрипавият дългуч», изглежда, не й беше съвсем безразличен.
— Нали се сещаш за кого говоря? — запита бащата.
— Да. — отвърна Резидиля.
— Така че, той не, само него не ми води! Аз съм наследил честолюбието си от моите отдавна починали родители. Знаеш ли какъв беше баща ми?
— Да. Коминочистач.
— Тъй. Това са хора, които изпълзяват високо нагоре. А моят дядо?
— Продавач на хрян.
— Хубаво! Ти не може да не осъзнаваш, че в него вече е била залегнала тази предприемчивост, благодарение на която станах богат мъж. Припомняйки човек на дъщеря си един такъв произход, не може да не включи отечеството и родния град. Или си забравила откъде съм родом?
— Не. — едва потисна тя усмивката си. — От Саксония.
— Да, от Саксония, където израстват красивите девойки. Никъде другаде няма по-красиви, но те трябва да се омъжват, в противен случай ще се спаружат. Ясно? Ти също не си паднала далеч от дънера. Аз бях хубав мъж, наследих хубостта от моята майка, тя пък от нейната и ти по себе си можеш да видиш, че се е прехвърлила по бащина линия на теб. А що се отнася до моя роден град, сигур знаеш името му?
— Разбира се, Пирна.
— Точно така, Пирна. Той е най-красивият град в целия свят. Той е прочут със своя красив език. Ето и причината да науча толкова лесно испански, защото пирнишкият и испанският са много сродни. Както вече си разбрала, аз приех честта да нося името на моя роден град: Пирна — Пирнеро. Затова майка ти веднага се омъжи за мен. А ти не искаш никой, дори и, както си мисля, да е от Пирна. Кой тогава ще закрепи покривния ригел, който вятъра събори!
Пирнеро щеше да продължи все в тоя дух, ако отвън не се бе чул конски тропот. Някакъв мъж яздеше насам, но не скочи от коня пред прозореца, а влезе в отворения двор, откъм страничния фронтон на къщата. Съдържателя видя новия клиент и изръмжа, сега истински ядосан:
— Та това е той, оня безделник! Който не ми е притрябвал дори, когато нямам посетители. Само такъв да не ми каже, че иска да стане мой зет.
Резидиля се наведе още по-ниско над работата си, за да не се забележи червенината, която я заля, а междувременно посетителят влезе в салона. Той поздрави вежливо, настани се на една маса и поиска чаша джулеп — изстудено питие, ползващо се с популярност в южните райони на Съединените щати и граничните им територии.
Посетителят беше висок и крепко сложен, а лицето му беше обрамчено от гъста тъмна брада. Трябва да бе надхвърлил малко тридесетте, ала лесно можеше да мине за значително по-млад. Носеше доста излинял мексикански панталон, а нагоре — вълнена блуза, която беше отворена отпред и разкриваше голите му гърди, изложени допреди малко на бурния вятър. На кръста му бе опасан кожен пояс. В него бе затъкнат нож и два револвера висяха в кобурите си. Пушката, която облегна до себе си на масата, изглежда не струваше и грош, както впрочем цялото му облекло оставяше впечатление на взело-дало. Но онзи, който погледнеше неговите волеви, леко меланхолични черти и надникнеше в големите му, тъмни очи, навярно после не би съдил по дрехите. Когато положи широкополата си шапка на масата, се видя един дълбок, наскоро зараснал белег от рана, който пресичаше напреко челото му.
— Какъв джулеп искате? — запита съдържателят грубо. — Мента или кимион?
— Моля да ми донесете мента, сеньор! — гласеше отговорът.
Пирнеро отиде вън от дюкяна и донесе поръчката. После отново се настани до прозореца. Посетителят отпи от чашата и също като притежателя насочи вниманието си през прозореца навън. Един по-внимателен наблюдател обаче би забелязъл, че погледът му отвреме-навреме прелиташе крадешком към девойката отсреща, която сетне свеждаше изчервена очи. Старият все пак намери проточилото се мълчание за твърде отегчително. Той се поокашля и за трети път подхвърли, разбира се, сега към госта:
— Проклет вятър!
Непознатият пропусна фразата, а когато след продължителна пауза съдържателят запита:
— А? Нали?
Равнодушният отговор гласеше:
— Не е лош.
— И какъв ужасен прах!
— Ами!
— Ами? Какво искате да кажете? Или това не е прах?
— Прах е. Но какво от туй?
— Какво от туй? Ама че въпрос! — разсърди се Пирнеро. — Като ти литне към очите…